— Тук се крие нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед — каза Колинс. — Охладняването в отношенията им бе неизбежно.
— Защо?
— Защото той е заплашил командира си, че ще докладва за него пред висшестоящите за извършени военни престъпления.
— Прощавай, би трябвало да се досетя. Но за какво става дума? Боецът вундеркинд да не е преживял психологически срив?
— Не. Подозренията на Янсън се оправдаха. И след като се върна в цивилния живот, се разприказва. Искаше да види командира си изправен пред военен съд.
— А изправиха ли го?
Заместник държавният секретар се обърна и се облещи:
— Ти наистина ли не знаеш?
— Хайде да си спестим предисловията. Ако имаш да казваш нещо, казвай го — отговори жената със закръгленото лице.
— Не знаеш кой е бил командирът на Янсън?
Тя поклати глава, погледът й бе съсредоточен, пронизващ.
— Мъж на име Алън Димаръст — отговори заместник държавният секретар. — Или по-точно лейтенант Димаръст.
— „Виждам“, казал слепецът — южняшкият й акцент, който потискаше, се прояви, както ставаше с нея в мигове на напрежение. — Източникът от Нил.
— След това нашият човек Янсън учи в Кеймбриджкия университет с държавна стипендия. После попада в Консулски операции.
Заместник държавният секретар претупа набързо последната част от досието.
— При вас — обади се Шарлот Ейнсли.
— Да. И така може да се каже.
Тонът на Колинс бе по-красноречив от думите му. Присъстващите схванаха подтекста. От подчинените му Янсън се подчиняваше най-малко.
— Да се върнем малко назад — каза Ейнсли. — Времето, прекарано от него като военнопленник, сигурно му се е отразило зле. Вероятно никога не е успял да се съвземе…
— Физически беше по-силен отвсякога…
— Не говоря за физическата форма или умствените способности, а за психиката. Подобни преживявания обикновено оставят следи. Склонност към рисковани действия, гафове, неуравновесеност. Като пукнатина върху керамичен съд. Не забелязваш пукнатината, докато не се случи нещо и съдът не се счупи. В такива моменти човек превърта и дори да е добър, става лош.
Заместник държавният секретар повдигна скептично вежди.
— Приемам, че всичко това е в областта на догадките — продължи тя. — Но можем ли да си позволим да сбъркаме? Ясно е, че има много неизвестни. Съгласна съм с Дъг. Нещата опират до това дали той работи за нас или срещу нас. Това поне ни е известно. Той работи срещу нас.
— Вярно е — каза Колинс. — И все пак…
— Винаги има място за „все пак“ — прекъсна го Ейнсли. — Но не и в този случай.
— Този човек е променлива величина, която не можем да контролираме — обади се Олбрайт. — В една и бездруго сложна и объркана схема. За нейното оптимизиране се налага да изключим въпросната променлива величина.
— „Променлива величина“, която е посветила три десетилетия от живота си в служба на страната си — възрази Колинс. — Има нещо много смешно в нашата работа — колкото по-високопарен е езикът, толкова по-мръсни са делата.
— Стига, Дерек. Ничии други ръце не са по-изцапани от твоите, с изключение на ръцете на твоето момче Янсън. Една от шибаните ти машини за убиване — човекът от ДИА се втренчи в заместник държавния секретар. — Не е зле да опита от онова, което причинява на другите. Ясно ли се изразих?
Заместник държавният секретар свали тъмните си очила, за да отговори на погледа на аналитика. Въпреки всичко бе ясно накъде духа вятърът.
— Трудно ще се справим с него — подчерта човекът от оперативната дирекция на ЦРУ, който още не можеше да преживее провала в Атина. — Никой не е по-добър от него в преките схватки. Янсън може да причини доста жертви.
— Всички в разузнавателната общност получиха сведенията и слуховете за Анура, макар и да са непотвърдени — напомни им Колинс. — Това се отнася както до моите, така и до твоите хора — Той погледна първо към човека от ЦРУ, а после към Олбрайт. — Защо не наредите на вашите каубои да опитат отново?
— Дерек, знаеш правилата — отвърна Ейнсли. — Всеки сам си чисти къщата. Не искам втора Атина. Никой не познава по-добре методите му на действие от онези, които са го обучили. Хайде, твоите старши оперативни служители сигурно вече са изготвили план за действие.