[* Място за лудуване и веселие. — Бел. прев.]
[** Войната на Англия и Португалия срещу Наполеон 1808–1814 г. — Бел. прев.]
На ъгъла на площад „Ватерлоо“ си позволи да хвърли едно око на мястото, където отиваше — „Атиниън Клъб“. С огромните каменни блокове в кремав цвят, галерия от високи колони и фриз, напомнящ за Партенона, той беше образец на неокласическия архитектурен стил от началото на деветнайсети век. В единия край стърчеше една от камерите за наблюдение. Над централната колона се извисяваше богинята Атина, боядисана в златно. Богинята на Мъдростта — едно от най-дефицитните неща. Янсън обходи още веднъж улицата в обратна посока, задминавайки един от червените камиони на Кралската поща, консулската служба на Папуа-Нова Гвинея и някаква офис сграда. В далечината се извисяваше червенооранжев кран над невидим строителен обект.
Връщаше се мислено отново и отново към онова, което се случи в колежа „Тринити“. Накрая реши, че е по-вероятно старият му учител да е бил под наблюдение, отколкото да са го проследили. Но и при това положение мащабите на следенето и бързината, с която реагираха, бяха плашещи. Вече не биваше да приема нещата такива, каквито са.
Трябваше да си отваря очите на четири и да внимава за всичко, което му се стори необичайно — камиони, паркирани където не им е мястото, автомобили, които карат прекалено бавно или прекалено бързо. Поглед на минувач, който се е задържал по-дълго, отколкото е нормално, или се е отклонил твърде бързо. Строителни съоръжения, където няма строежи. Нищо не биваше да му се изплъзва от вниманието.
Беше ли в безопасност? Не можеше да се каже със сигурност. Беше невъзможно да определи дори дали пощенският камион е това, което изглежда. Инстинктите му подсказваха обаче, че може да влезе в клуба, без да го забележат. Не беше място, което той би избрал за среща. Но за момента щеше да му е от полза да се види с Григорий Берман. От друга страна, като се замислеше, мястото имаше много предимства. Обществените паркове предлагаха свобода на движение, но от тази свобода можеха да се възползват и наблюдателите. В един старомоден клуб за джентълмени беше трудно непознато лице да остане незабелязано. Янсън щеше да мине за гост на някой от членовете на клуба. Съмняваше се, че хората от наблюдателния екип можеха да получат подобен достъп.
Влезе в клуба, представи себе си и члена на клуба, когото чакаше, на неуниформения охранител, който седеше на рецепцията до входната врата. След това се отправи към мраморното стълбище във фоайето с четири огромни позлатени колони в коринтски стил. Вдясно се намираше салонът за пушачи с малки кръгли маси и надвесени ниско полилеи със свещи. Вляво беше големият ресторант. Пред него по огромен килим в червено и златисто се стигаше до мраморно стълбище, което водеше към библиотеката. Там сервираха кафе, а върху дълга маса бяха струпани издания от цял свят. Настани се върху кожено канапе до една от колоните под портретите на Матю Арнолд и сър Хъмфри Дейви.
„Атиниън Клъб“ — място за срещи на представители на политическия и културния елит.
Необичайно място за необичаен посетител.
Григорий Берман беше човек, който никога не забравяше моралния си дълг към хората, които му бяха правили услуга. Бивш счетоводител от Съветския съюз, той беше натрупал състояние, работейки за руската мафия като специалист в сложния механизъм за пране на пари. През годините той бе създал мрежа от международни корпорации, през които въртеше мръсните печалби на мафията, укривайки ги от властите. Преди няколко години Янсън умишлено го остави да се изплъзне от акция на Консулски операции. Десетки международни престъпници паднаха в мрежата, но Янсън, навличайки си гнева на някои от своите колеги, позволи на техния финансов мозък да се измъкне.
Направи го с конкретна цел, а не просто като прищявка. Берман нямаше да забрави дълга си към служителя на Консулски операции. Руснакът щеше да се превърне от враг в сътрудник. А да имаш на разположение някой, запознат с тънкостите на международните схеми за пране на пари, беше от голяма полза. Още повече, че Берман пипаше много умно и властите много трудно можеха да го пратят на съд. Така или иначе щеше да се измъкне и Янсън реши, че ще е по-добре в случай на нужда да си поиска обратно дълга.