Имаше и още нещо. Янсън проучи стотици страници информация и разгада принципите на схемата. Мнозина от участниците в нея бяха хладнокръвни, опасни престъпни фигури. Берман беше също аморален тип, но не и грубиян. Той изпитваше огромно удоволствие да мами хората и да им прибира парите, но същевременно беше щедър. И неусетно Янсън започна да изпитва симпатия към жизнерадостния мошеник.
— Поли! — засия приличащият на мечок мъж и разтвори широко ръце.
Янсън се остави в прегръдките на руснака. Берман не се вместваше в стереотипите за повечето мъже. Той преливаше от емоционалност, смесвайки страстта си към вещите със страстта към живота.
— Прегръщам те и те целувам — каза той на Янсън, притискайки устни към двете му бузи последователно.
Той никога не издаваше предпазливостта на човек, който живее под непрекъснато напрежение, а демонстрираше небрежността на бонвивана, който е над нещата в живота.
Раираният костюм по поръчка на Берман приличаше на пипане на кашмир, а той ухаеше дискретно на „Део Тръмпърс“, парфюм с дъх на липа, за който се твърдеше, че е любимият на уелския принц. По карикатурен начин Берман се стремеше да подражава по всичко на английски джентълмен. Езикът му бе водопад от британизми, смехории и както Янсън ги определяше, берманизми. При целия абсурд обаче Янсън не можеше да устои на чара му. Имаше нещо привлекателно в начина, по който си противоречеше и успяваше да бъде едновременно непочтен и искрен. Той винаги имаше план за поредното мошеничество и винаги с удоволствие го споделяше.
— Загладил си косъма, Григорий — каза Янсън.
Григорий се потупа по закръгленото коремче.
— Отвътре обаче нещо ме яде. Ела да хапнем.
Той прегърна през рамо Янсън и го поведе към ресторанта.
Сервитьорите в сутрешни костюми засияха и се поклониха, когато превъзбуденият руснак се появи. Веднага ги придружиха до масата. Макар че по това време правилата им забраняваха да се сервира алкохол, светналите им погледи показаха, че Берман бе намерил начин да демонстрира своята щедрост.
— Студено пушената сьомга е най-превъзходната в света — каза той, настанявайки се на мекия стол. После Берман похвали още много неща като най-превъзходни в света и всеки път говореше със суперлативи. — Но ти препоръчвам раци а ла наж. Върхът са. Препоръчвам ти също печена яребица. А може би и двете. Толкова си слаб. Като Виолета в трето действие на „Травиата“. Трябва да те поохраним.
Повика с поглед келнера, който предлагаше вино.
— Донеси бутилка от онова „Пюлини-Монтраше“, което ни доставиха вчера. Ще видиш, че по-хубаво от него няма.
— Признавам, че съм учуден да те намеря тук, сред цвета на британското общество.
— Бандит като мен, искаш да кажеш, как въобще ме допускат при себе си? — Берман се заля от смях, коремът му се разтресе под широките дрехи по поръчка. После добави с по-тих глас: — Знаменита история. Преди две години бях поканен да организирам парти за лорд Шъруин, което завърши с игра на билярд с неколцина изискани джентълмени…
Берман имаше навика да подпомага изпаднали в затруднение хора с краткосрочни заеми, като предпочиташе безпътните издънки на аристократични родове. Берман смяташе, че тези хора имат влияние в света. Според неговите правила това беше инвестиция.
— Ще трябва да ми разкажеш за това някой ден — каза Янсън любезно.
Това бе единственото, което можеше да направи, за да не забарабани с пръстите по масата. Берман не можеше да бъде възпрян.
— Мисля, че той доста си пийна, но въпреки това започна да печели големи суми от мен и аз го поканих на още една игра за реванш…
Янсън поклати глава. Сценарият бе предвидим. Порядъчно пийнал британски джентълмен, който печели невероятни суми от пиян като кютук руснак, фрашкан с пари. Пиян-залян руснак, който дори не знае от кой край се държи щеката. Последна игра и британският джентълмен ще натрупа истинско състояние от спечелените съществени суми. Той вероятно си мисли как ще купи съседния апартамент в Кенсингтън или къщата в провинцията, за която семейството му плаща от толкова време наем. Не може да повярва на късмета си. Как не си знаел по-рано за тия неща? Покана, приета с неохота — издънката е западнала, но с фамилия, която все още отваря вратите, — донася пари, спечелени по смешен начин.
Но идва последната, съдбоносната игра, когато руснакът неочаквано се оказва трезвен, грабва щеката и започва да я движи, както виртуоз цигулар движи лъка. И мечтите за лесните пари се изпаряват в грубата действителност.