— Но, Пол, няма никога да познаеш кой е този баламурник. Гай Баскъртън.
Баскъртън беше виден адвокат, съветник на кралицата, който бе оглавявал Комисията за изкуство и култура, създадена от Уайтхол. Надменен мъж с тънки мустачки и онзи характерен за хората от неговата класа разсеян поглед. Нямаше как да не се превърне в неустоима цел на Берман.
— Започвам да се сещам за края — каза Янсън, звучейки по-спокойно, отколкото се чувстваше. Предстоеше му да поиска голяма услуга от Берман. Не биваше да се надува. Не биваше да изглежда и отчаян, иначе Берман щеше да се възползва от предимството си и да превърне своя дълг в кредит. — Чакай да отгатна. Той е член на комисията, която одобрява кандидатите за членство в „Атиниън“.
— Още по-хубаво. Той е президент на клуба.
— И така той задлъжнява към теб със сто хиляди лири, които никога не може да ти върне — продължи Янсън, опитвайки се да съкрати разказа на руснака. — Но това е без значение, тъй като ти великодушно настояваш да му опростиш дълга. Той ти е безкрайно благодарен и не знае как да постъпи. Тогава на следващия ден се озоваваш случайно до него в „Шийки“…
Докато Янсън говореше, оглеждаше посетителите и сервитьорите за признаци за потенциална заплаха.
— Григорий не ходи в „Шийки“. Не яде риба. Само пие като риба! Беше в „Айви“. Можеш ли да повярваш на по-добно съвпадение?
— О, обзалагам се, че е било съвпадение. Не вярвам да си подкупил управителя на „Айви“, за да те настани на съседната маса.
Берман плесна с ръце.
— Разкри ме!
Усмихна се широко, тъй като много обичаше машинациите му да бъдат оценявани по достойнство, а Янсън много го биваше в това.
— Е, Григорий — каза Янсън, опитвайки се да бъде хладнокръвен. — Идвам при теб с проблем, който смятам, че ще те заинтригува.
Руснакът го погледна и зачака.
— Григорий е целият в слух — каза той, поднасяйки към устата си вилица с парче пилешко с гъби.
Янсън му разказа накратко какво се бе случило и за шестнайсетте милиона долара, които се бяха озовали в банковата му сметка на Каймановите острови без знанието на притежателя, но с валиден елекронен подпис, за който се предполагаше, че е известен единствено на него. Умен ход. И все пак можеше ли да се окаже ключ? Имаше ли възможност при изпращането на електронните сигнали някой да е оставил дигитални отпечатъци от пръсти?
Докато Янсън говореше, Берман изглеждаше все едно че е изцяло погълнат от храната си, като редките му обаждания също бяха на кулинарна тема: ризотото е вълшебно, сладкият сос е невероятен, колко са несправедливи хората, които ругаят английската кухня.
Но колкото и разсеян да изглеждаше външно Берман, умът му работеше трескаво, както Янсън забеляза.
Най-накрая спецът по мангизите остави вилицата.
— Какво знае Григорий за прането на пари? — попита той с невинно изражение. След това се захили. — Какво ли Григорий не знае за прането на пари? Ха! Онова, което знае, може да напълни британската библиотека. Вие, американците, си мислите, че знаете. — Нищо не знаете. Американците живеят в големи къщи, но термити разяждат основите им. Както ние в Москва казваме, положението е отчайващо, но не сериозно. Знаеш ли колко мръсни пари влизат и излизат от Америка всяка година? Може би триста милиарда. Повече от брутния вътрешен продукт на повечето държави. Банкови транзакции по електронен път, да? Как се откриват? Знаеш ли колко пари влизат и излизат от американските банки на ден?
— Очаквам ти да ми кажеш.
— Два трилиона долара. Скоро ще разбереш какво са истински пари! — Берман тропна развеселен по масата. — Всички банки правят парични преводи. Къде можеш да скриеш зрънце пясък, което никой да не успее да открие? На плажа. Преди десет години ти сгащи старите ми приятели. Всички бяха безсърдечни и некултурни, не пролях сълза за тях, но какво наистина предотврати? Григорий Берман основа повече компании от американския предприемач Джим Кларк.
— Фантоми, Григорий. Твоите компании съществуват само на хартия.
— Днес тоя тип хора стигнаха по-далеч. Купуват истински компании. Застрахователни дружества в Австрия, банки в Русия, компании за превози в Чили. Пари в брой влизат и излизат, кой може да каже кога и къде? Кой може да ги спре? Твоето правителство? Министерството на финансите? Вашето министерство на финансите има служба за финансови престъпления. В търговския център във Вирджиния. — Пухкавото коремче на Берман отново се разтресе. — Наричат я „сградата с кенефите“. Кой я взима насериозно. Службата за финансови престъпления? Помниш ли историята на Сун Минг? Идва в Америка и казва, че е от дърводобива. Взима назаем сто и шейсет милиона долара от „Банк ъф Чайна“. Елементарна схема. Отпечатва тесте договори за внос, гаранции за заемите, експортни сертификати, фокус-мокус препаратос и готово! Трансферът е разрешен. Депозира парите в банки. На един от банкерите казва: „Играя на борсата в Хонконг.“ На друг: „Продавам цигари.“ На трети банкер казва: „Текстил!“ Хоп — хоп — хоп. От Китай през Америка до Австралия. Всичко се смесва. Смесва се с редовния търговски поток. И така зрънце пясък на плажа. Американците не успяха да го хванат. Отделът за финансови престъпления на Министерството на финансите следи паричния поток, но не получава отникъде пари. Министърът на финансите не желае да дестабилизира банковата система! Във вашата страна се правят четиристотин хиляди банкови превода всеки ден, навън и отвън. Дигитални преводи от един банков компютър на друг. Американците не успяват да заловят Сун Минг. Австралийците обаче го хващат.