— По-малък плаж?
— По-добри компютри. Търси характерния модел в самия модел. Гледай за нещо смехотворно. Така тайната излиза наяве.
— Смехотворно в смисъл на ха-ха или смехотворно в смисъл на особено?
— Има ли разлика? — попита Берман, пъхайки в устата си лъжица със сладък сос. Изохка от наслада. — Знаеш ли, миналата седмица бях в Канъри Уорф Тауър. Бил ли си там? Има петдесет етажа. Най-високата сграда в Лондон. Беше на банкрутиралите „Братя Райхман“, но не се притеснявай. Григорий не държеше там пари. Отидох да се видя с една приятелка рускиня, Людмила, ще ти хареса, невероятна жена. На четирийсет и не знам кой етаж сме и аз гледам през прозореца. Изведнъж виждам да лети във въздуха познай какво?
— Банкнота.
— Пеперуда — отговори Берман натъртено. — Как така пеперуда? Какво прави пеперуда на четирийсет етажа височина в центъра на града? Изумително. Толкова високо няма дори мухи. Какво остава за пеперуда — вдигна показалеца си, за да наблегне на това.
— Благодаря, Григорий, знаех, че мога да разчитам на теб да ми изясниш нещата.
— Значи, винаги се оглеждаш за пеперуди. Посред нищото. Сред потока от дигитални кодове. Там има ли пеперуди? Да. Винаги има пеперуди. Летят, летят, летят. Така че трябва да знаеш какво да търсиш.
— Разбирам — отвърна Янсън. — А ще ми помогнеш ли да потърсим заедно?
Берман погледна съкрушено опразненото блюдо от сладкия сос, след което лицето му светна.
— Ще дойдеш ли да поиграем на билярд? Знам едно място наблизо.
— Нет.
— Защо не?
— Защото мамиш.
Руснакът вдигна рамене щастливо.
— Така играта става по-интересна, смята Григорий. Билярдът е игра на сръчност. Маменето изисква сръчност. Защо маменето да е измама? — Тази логика бе квинтесенция за Берман. — Добре, добре. Ще те заведа у дома, да? Имам фантастичен Ай Би Ем. Суперкомпютър. Ще потърсим пеперуда.
— Ще открием пеперуда — отговори Янсън спокойно, но без съмнение оказвайки натиск.
Берман живееше сред разкош в Лондон, след като бе успял да натрупа състояние, надхвърлящо многократно състоянието на престъпните си съдружници, с които бе започнал в началото. Но това нямаше да е възможно, ако Янсън не го беше оставил да се измъкне. Не беше нужно да му го напомня. Берман знаеше какво му дължи. Никой друг не притежаваше толкова тънък усет за дългове и кредити като кипящия от енергия бивш счетоводител.
# Форт Мийд, Мериланд
Санфорд Хилдрет нямаше време, както винаги. От три години негов шофьор беше Дани Калахан, който би се изненадал само ако шефът му не закъснееше.
Калахан беше част от ограничен кръг шофьори, които обслужваха топразузнавачите на Съединените щати. Всеки от тях беше проверен до девето коляно. Никой нямаше жена и деца. Всички бяха преминали бойна подготовка, както и курсове по охрана и диверсионна тактика. Инструкциите бяха безапелационни: да пазят пътниците си с цената на собствения си живот. Хората, които возеха, съхраняваха в главите си най-важните тайни на страната и от тях зависеше до голяма степен сигурността на цялата държава.
Дългата черна лимузина, която обслужваше трима пътници, беше бронирана. Отстрани бронята беше подсилена с метални обкови, тъмните стъкла можеха да издържат куршуми четиридесет и пети калибър, изстреляни от упор. Гумите бяха специална изработка, херметически затворени, с отделни клетки, за да не може въздухът да издиша прекалено бързо. Но от решаващо значение за сигурноста на пътниците беше не автомобилът, а уменията на шофьорите.
Калахан бе един от тримата мъже, прикрепени към заместник-директора на Службата за национална сигурност Санфорд „Санди“ Хилдрет, който не криеше, че предпочита именно него. Дани познаваше преките пътища, беше наясно кога може да увеличи скоростта малко повече от позволеното. Дани можеше да го закара от Форт Мийд до вкъщи десет-петнайсет минути по-бързо от останалите. Фактът, че имаше медал за войната в Персийския залив вероятно също бе от значение за Хилдрет. Хилдрет никога не бе воювал, но харесваше мъжете, които бяха участвали в битки. Двамата не разговаряха много-много, макар че обикновено преградата между шофьорската кабина и отделението за пътниците не стоеше вдигната.