Но веднъж преди година Хилдрет се почувства напрегнат, а може би от желание да се поразсее се отпусна и го заговори. Дани му разказа как е играл футбол в гимназията и как училищният отбор се е класирал за шампионата в Индиана. Той можеше да се закълне, че на Хилдрет му бе интересно.
— Защитник, а? Все още приличаш на такъв — му каза Хилдрет. — Някой път трябва да ми разкажеш как се поддържаш във форма.
Хилдрет беше дребно човече, но обичаше да е заобиколен от яки мъже. Вероятно му доставяше удоволствие усещането, че един дребосък може да командва някой бабанка, който да му прислугва. А може би се чувстваше сигурен.
Дани Калахан погледна часовника на таблото. Хилдрет му бе казал, че ще тръгнат към шест и половина. Беше седем и петнайсет. Нищо ново. Той често закъсняваше с повече от четирийсет и пет минути. Дори цял час не беше необичайно.
Калахан чу в слушалката гласа на диспечера.
— _Козирогът слиза._
Хилдрет идваше.
Калахан спря колата пред изхода от лявата страна на огромната стъклена кутия, на каквато приличаше сградата на Службата за национална сигурност. Заваля дъжд, отначало съвсем ситно. Калахан изчака Хилдрет да се появи, след което излезе и застана до колата.
— Дани — кимна му Хилдрет, халогенните външни лампи осветиха огромното му чело, а дребното му личице се събра в широка усмивка.
— Доктор Хилдрет — поздрави го Дани.
Веднъж той бе прочел във „Вашингтон Поуст“ статия за Хилдрет, в която се споменаваше, че той е доктор по международни отношения. Оттогава започна да се обръща към него с титлата „доктор“ и имаше усещането, че на шефа му харесва. Калахан отвори задната врата и след това я затвори с доста силен трясък.
Дъждът се усили и започна да се стеле като пелена, развявана от вятъра, размазвайки по странен начин светлините на другите автомобили. Мейзън Фолс се намираше на около четирийсет и пет километра, но Калахан можеше да съкрати пътя почти наполовина, като свие от „Савидж Роуд“ по шосе 295, а оттам — по шосе 395, през реката Потомак и после по булевард „Арлингтън“.
След петнайсет минути забеляза светещия буркан на полицейска патрулка в огледалото за обратно виждане. Отначало Калахан реши, че полицаят просто ще го задмине, но след това разбра, че всъщност му дава знак да спре.
Не можеше да бъде. И въпреки това, доколкото се виждаше през дъждовната пелена, техният автомобил бе единствен на пътя. Какво, по дяволите?
Вярно, че караше с около петнайсет километра над позволената скорост, но се предполагаше, че пътните ченгета виждат много ясно табелките. Някой новобранец, който се правеше на интересен? Калахан щеше да се изкефи да го постави на мястото му. Но Хилдрет беше непредвидим, можеше да му се ядоса и да го обвини, че кара с непозволена скорост, макар всеки път да показваше колко е доволен, задето Дани го откарва до дома толкова бързо и че му харесват „високите скорости“. Точно така се изрази веднъж Хилдрет. Но никой не обичаше да го спират полицаи. Не беше изключено Хилдрет да хвърли вината върху него и да му пише черна точка.
Калахан отклони в асфалтираната отбивка. Патрулката спря точно зад него. Когато полицаят със син дъждобран над униформата се появи, Дани свали стъклото.
— Знаеш ли с каква скорост караш?
Калахан му подаде две ламинирани пластмасови карти.
— Може да ги провериш. И по-бързо. Мисля, че не би искал да си тук.
— О, извинявай, човече. Нямах представа.
Полицаят звучеше истински притеснен, но имаше нещо странно. Не можеше да е новобранец, тъй като беше най-малко на четирийсет години, със смачкан нос като на боксьор и тънък белег на бузата.
— Следващия път гледай внимателно табелите — каза му Калахан с официален и в същото време отегчен тон. — Щом забележиш SXT, това означава, че транспортът е свързан с федералната сигурност.
Ченгето скъса лист от кочана си.
— Заличавам това нарушение. Вие също ще ми простите, а?
— Ще се разберем, офицер.
— Надявам се да няма последици — каза ченгето с леко паникьосан тон. — Уважавам работата, която вършите, момчета.
Калахан въздъхна и стисна ръката на полицая. Усети внезапно бодване.