— Мамка му!
— Съжалявам, приятел — каза полицаят. — Викат ме по радиостанцията.
Той обаче не помръдна.
— Какво, по дяволите, става? — извика Калахан и изведнъж усети странна слабост.
Човекът в синия дъждобран се протегна през прозореца и отключи вратата. После натисна дръжката.
Калахан беше шашардисан. Искаше да каже нещо… Но нищо не се получи. Искаше да изблъска мъжа… но не можеше да си помръдне ръката. А когато вратата се отвори, се наклони към шосето като чувал с картофи. Не можеше да мръдне.
— Спокойно, момче — изхили се мъжът с дъждобрана и хвана Калахан точно преди да се изтърколи върху пътя.
После избута Калахан на седалката за пътниците и седна на шофьорското място.
Дани се блещеше, но не можеше да реагира.
Върху таблото светна лампичка и през малкия говорител се чу глас:
— Дани? Какво, по дяволите, става?
От другата страна на стъклената преграда Хилдрет бе започнал да губи търпение.
Мъжът със синия дъждобран натисна копчетата, така че задните врати да се заключат. После бавно подкара към моста край военния мемориал „Арлингтън“.
— Обзалагам се, че и ти се чудиш какво става — обърна се мъжът към Калахан дружелюбно. — Нарича се „Анектин“. Обездвижва мускулите. Използва се при хирургически операции. Понякога инжектират с него пациенти на изкуствено дишане, за да не мърдат. Човек се чувства много странно, нали? В съзнание си, но не можеш да се помръднеш. Диафрагмата се движи нагоре-надолу, сърцето изпомпва кръв, дори можеш да мигаш. Но мускулите ти са извън контрол.
Мъжът натисна копчето за прозорците, отваряйки наполовина задните стъкла. Откъм интеркома се чу ново прашене и мъжът изключи звука.
— Твоят пътник се чуди защо свалихме стъклата в тоя проливен дъжд.
_Какво, по дяволите, ставаше?_
Калахан се опита да се съсредоточи, за да помръдне пръста си. Той напрегна всичките си сили, сякаш се канеше да вдигне гира, три пъти по-тежка от теглото му. Пръстът само леко се помръдна и това бе всичко. Беше безпомощен. Безнадеждно безпомощен. Виждаше. Чуваше. Но не можеше да се помръдне.
Наближиха моста, по който не се движеха никакви коли, и мъжът натисна газта. Мощният двигател от триста конски сили форсира и колата се понесе стремително напред по моста, пресичайки по диагонал двете платна. Шофьорът не обърна никакво внимание на неистовото блъскане по преградата, докато мощният брониран автомобил се врязваше в едно от страничните метални ограждения, след което полятя във въздуха и цопна във водата.
Силата от удара във водата бе по-голяма, отколкото Калахан очакваше. Той се блъсна в предното стъкло и чу някакво пукване. Вероятно се счупи някое от ребрата му. Шофьорското място на бронираната кола имаше четворен колан, каквито използваха автомобилните състезатели, и Калахан знаеше, че силата на удара ще се разпредели равномерно върху човека със синия дъждобран. Докато колата потъваше бавно към дълбините на Потомак, видя как той откопча коланите и се измъкна през прозореца. След това освободи Калахан от колана му и го закрепи на шофьорското място.
Калахан се чувстваше като парцалена кукла. Но можеше да вижда. Можеше да мисли. Сега му стана ясно защо мъжът отвори само наполовина задните стъкла.
Полицаят, който всъщност не беше никакъв полицай, спря двигателя и после се издигна бързо на повърхността.
Двамата с Хилдрет обаче нямаха подобна възможност — Калахан беше парализиран, а Хилдрет заключен в задната част на колата. Стъклата бяха застопорени и съвсем леко отворени просто за да се ускори нахлуването на водата. Суперобезопасеният автомобил се бе превърнал в гробница.
Колата потъваше към дъното с издигната нагоре предница вероятно защото задната част бе натежала във водата, която вече изпълваше и шофьорската кабина, влизайки през прозореца и през хилядите невидими цепки. Нивото се покачваше бързо. Стигна до кръста му, после до шията, до брадичката и още по-високо.
Все още дишаше през носа, но колко секунди му оставаха?
Внезапно всичките му въпроси се разтвориха в един: кой може да направи подобно нещо?
Водата влезе в ноздрите и в гърлото му, после в белите дробове и предизвика ужасно усещане, може би най-ужасното, което човешкото тяло познаваше, задушаването. Той се давеше. Не му достигаше въздух. Сети се за своя чичо Джими, който почина от емфизема, както си седеше в инвалидната количка с кислородната маска, през която вкарваха през ноздрите му чист кислород през прозрачни тръбички. Кислородният апарат го следваше навсякъде, както някога го следваше неотклонно жълтият му лабрадор. Представи си как се издига свободен във водата към повърхността на реката. След това се опита да си внуши, че диша чист въздух, че тича по сгуриената пътека в училищния двор в Уест Лафайет, Индиана, но откри, че е започнал да вдишва все по-бързо вода. Въздухът излезе през носа и устата му като пулсираща струйка мехурчета.