Агонията му стана още по-мъчителна.
Налягането в тъпанчетата му — той потъваше ли, потъваше — стана болезнено и направи чувството, че се задушава, още по-страшно. Но все още значеше нещо. Значеше, че не е мъртъв. Смъртта не болеше. Онова, което чувстваше, бе последният напън на живота му, отчаяните му усилия да не си отиде.
Искаше му се да се отмести, да заплува. Представи си мислено как гребе водата с ръце, но само мислено. Напъните отслабнаха и това бе всичко.
Спомни си какво му каза мъжът и някои неща му се изясниха. Пази пътника си с цената на собствения си живот. Това сега бе нелепо. Когато колата потънеше, и двамата щяха да умрат. Да се удавят. Шофьорът, зашеметен от удара. Пътникът, жертва на мерките за сигурност. Единственият въпрос щеше да е как Калахан се е озовал в реката.
Но беше мокро, настилката — хлъзгава, а Калахан бе превишил скоростта, нали така?
Разбира се, щяха да обвинят него.
_Значи така щеше да свърши._ Замисли се за всичко, което не бе направил както трябва в живота си. Помисли си за спортната титла, която не успя да получи, тъй като бе с контузия на коляното и треньорът не го пусна в игра. Сети се за апартамента, който двамата с Айрин искаха да си купят, но не можаха, тъй като след това Айрин го напусна, а той не можеше да я обвинява, макар че се бе постарал да постигне най-доброто, на което е способен. Той си спомни колко пъти бе подавал молба за работа и колко пъти му отказваха. Не подлежи на по-нататъшно издигане. _Това бе етикетът, който му лепнаха_, и колкото да се мъчеше, никога не го свалиха от него. Като самозалепващ се стикер — опитваш се да го махнеш, но лепилото все си остава. Хората само като го погледнеха, и го забелязваха.
Сега Калахан нямаше сили дори да си фантазира, че е някъде другаде. Той беше там… където беше.
Беше вкочанен от студ, подгизнал от вода, не можеше да диша, уплашен, съзнанието му постепенно се губеше, замъгляваше се, само няколко последни мисли.
Помисли си: _Всеки ще умре. Но никой не бива да умре по този начин._
Помисли си: _Едва ли ще продължи дълго, няма как да продължи дълго._
И накрая си помисли: _Защо?_
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бъртуик Хаус, която руснакът нарече „моята скромна обител“, се оказа огромна къща от червени тухли точно до парка „Риджънтс“. Триетажна сграда с капандури върху абсидния покрив и три комина. Мерките за сигурност бяха едновременно дискретни и открити. Четириметровата черна метална ограда се състоеше от пръти, заострени на върховете като пики. Алеята за автомобили се наблюдаваше с видеокамера в метална кутия, закачена високо. До портата имаше малка кабинка с пазач, който махна към малиново-червеното бентли на Берман с нужното уважение.
Просторният салон за гости беше боядисан в червен цвят и наблъскан с копия на старинни мебели. Кресла с извити крака, скринове с чекмеджета и масички за шах в стил Шеридън и Чипъндейл*: само че бяха полирани с дебело покритие на шеллак и докарани в особения, оранжевиникав оттенък на старинните мебели. Две огромни ловни сцени в позлатени рамки се набиваха на очи още като се влезеше в салона, и отдалеч приличаха на платна от осемнайсети век, но погледнати отблизо, създаваха впечатлението, че са купени от някой универсален магазин. Имаха вид на копия, нарисувани набързо от студент по живопис.
[* Известни дизайнери на мебели от XVIII в. — Бел. прев.]
— Харесва ли ти? — попита Берман със самодоволен вид, показвайки с ръка сбирщината, резултат от англофилските му мераци.
— Нямам думи — отговори Янсън.
— Прилича на реквизит за филм, а? — добави руснакът и още веднъж обходи с ръка пространството.
— Да.
— Мебелите наистина са филмов реквизит — каза Берман със задоволство, пляскайки с ръце. — Григорий се появи в последния снимачен ден на филмовата продукция „Търговецът на слонова кост“, написа чек на продуцента и купи всичко. Отнесе го у дома. Сега живее сред реквизита на „Търговецът на слонова кост“. Всички казват, че „Търговецът на слонова кост“ пресъздава най-сполучливо живота на английската висша класа. Висша устройва Григорий Берман.
Последва самодоволна усмивка.
— От Григорий Берман не може да се очаква нещо по-малко.
Сега му стана ясно. Всичко беше в повече, преувеличено, тъй като бе предназначено за филм и съобразено със светлините, обективите и филтрите.
— Имам и иконом. Аз, Григорий Берман, беден московчанин, прекарал детството си по опашки в универсалния магазин ГУМ, имам иконом.