Мъжът, за когото говореше, стоеше тихо в дъното на салона, облечен в черен редингот и колосана риза от пике. Имаше гръден кош като варел, беше снажен, с гъста брада и изтъняваща, гладко сресана коса. Розовите му бузи придаваха известна приветливост на иначе мрачното му изражение.
— Това е господин Джилс Френч — каза Берман. — Джентълменът на джентълмените. Господин Френч се грижи за удобството ни.
— Това истинското му име ли е?
— Не, не е истинското. Истинското му име е Тони Туейт. На кой му пука? Аз не харесвам истинските имена. Избрах му името от най-хубавия американски телевизионен сериал.
Обраслият в растителност слуга се поклони тържествено.
— На вашите услуги — каза той угоднически.
— Господин Френч — обърна се към него Берман, — донесете ни чай. И… — Замисли се или защото не знаеше какво му се иска, или защото се мъчеше да си спомни какво се сервира с чай. — Севруга — гласът му прозвуча колебливо и молбата му бе посрещната с почти недоловимо поклащане на глава от иконома. — Не, чакай — коригира се Берман. Отново засия: — Сандвичи с краставички.
— Веднага, сър — отговори икономът.
— Още по-добра идея. Донеси ни кифлички. От онези с бита сметана и ягодов конфитюр.
— Отлично, сър. Веднага, сър.
Берман стана лъчезарен като дете, на което предстои да си играе с екшънгерой, когото боготвори. За него Бъртуик Хаус беше като детска къщичка, в която бе пресъздал фантастична пародия на английския начин на живот, при това с изобилие от лош вкус, в който обаче имаше нещо много симпатично.
— Кажи ми честно, какво ти е мнението? — попита отново Берман, сочейки наоколо.
— Нямам думи.
— Не може да се опише с думи, това ли искаш да кажеш? — Берман се пощипа по бузата. — Нямаш предвид това. Сладурче! Трябва да те представя на Людмила. По това си приличате като две капки вода. Тя ще ти покаже как се пътува, без да ставаш от леглото.
Минавайки покрай малка стая встрани от главния коридор, Янсън се спря пред огромна, лъскава машина с внушителен вид, с вграден монитор, клавиатура и черни квадратни решетки от двете страни. Той кимна възхитено.
— Това ли е РС/6000?
— Това? Това е машина за караоке. Компютърната система е в мазето.
Берман го поведе по криволичещо стълбище до помещение, където имаше няколко компютъра. От топлината, която излъчваха, в стаята без прозорци беше задушно. Два малки електрически вентилатора проветряваха въздуха. Икономът дойде с чая и кифличките, подредени върху чинии от бристолски порцелан. Постави ги върху малка ъглова масичка заедно с две керамични купички с бита сметана и конфитюр. След това се изниза.
След като изгледа лакомо кифличките, Берман седна пред една от клавиатурите и започна да активира серия програми за пробиване на защитата. Провери резултата за няколко минути и се обърна към Янсън.
— Кажи сега на Григорий къде искаш да го отведеш.
Янсън помълча известно време, двоумейки се, преди да му разкаже основните елементи на затрудненото си положение. Бъбривци като Берман можеха понякога да мълчат като гроб в зависимост от мотивацията и той много добре го знаеше. Григорий го изслуша без коментар или видима реакция, след това вдигна рамене и напечата алгебрична матрица в програмата, с която работеше.
Минаха няколко минути. Обърна се към Янсън.
— Григорий не е обнадежден. Ще оставим програмата да действа и ще чакаме.
— Колко време?
— Машината ще търси двайсет и четири часа, после ще се свърже със световни паралелни процесорни мрежи от други компютри, а тогава може би… — Берман свали погледа си от него. — Осем месеца? Не, мисля, че по-скоро девет месеца. Като при раждането на бебе.
— Ти се шегуваш.
— Искаш ли от Григорий да направи нещо, което другите не могат? Тогава му кажи числата, които другите не знаят. Знаеш открития код на сметката, нали? Ако го използваме, ще сме с предимство. Иначе ще се върнем към правенето на бебе — девет месеца.
Неохотно Янсън му издиктува открития код — кода, който банката използваше за получаване на информация. Той беше известен само на банката и на титуляра на сметката.
Десетина секунди след като руснакът вкара открития код, екранът се изпълни с цифри, които вървяха по монитора като заключителните надписи на филм.
— Числата са без стойност — каза Берман. — Сега трябва да внимаваме за пеперуда.
— Да открием пеперуда — подчерта Янсън.
— Пфу-у. Ти, мой друг, си като Аляска, огряна от слънце, отвън разтопена и мека, а отвътре твърда и студена. Б-р-р! Б-р-р!