Янсън присви очи. Горкичкият Берман, пленник на собствената си прислуга.
— Опасявам се, че нямам време — подкани го той.
С обидено изражение Берман се изправи и се върна с тежка походка до компютъра.
— Много е досадно — каза той като възрастно хлапе, откъснато насила от играчките си, за да научи таблицата за умножение.
Междувременно Янсън установи директна връзка с банка „Монте Верде“ чрез своя PDA.
След петнайсет минути Берман, който се бе изпотил от зор, вдигна глава и се обърна.
— Всичко е готово. — Забеляза уреда в ръцете на Янсън. — Сменяш личния си банков код ли?
Янсън натисна едно копче и направи точно това.
— Слава Богу! — Берман скочи на крака. — Иначе можех да откача и да направя беля — днес, утре, идния месец, посред нощ, ходейки насън! Кой може да каже кога? Да знаеш нечий личен банков код и да не се възползваш е като…
Той си нагласи панталоните.
— Да, Григорий — прекъсна го Янсън. — Наясно съм, общо взето, с това. Сега ми кажи какво стана. Откри ли кой е платецът?
— Голям цирк — отговори Берман с усмивка.
— Какво искаш да кажеш? — попита Янсън, видимо разтревожен.
— Проследих източника на парите. Много трудна операция дори с ножче за отваряне на консерви. Поиска няколко кода, които се самоунищожават, за да ме вкара през задната врата. Като в американско поппарче „Какво ли не бих направил от любов“. — Изтананика няколко ноти, докато Янсън го зяпаше. След това се върна към темата. — Реверсен асиметричен алгоритъм. Софтуерна програма, която изравя заглушени сигнали. Много сложно…
— Григорий, приятелю, не е нужно да ми разказваш „Война и мир“. Спести ми подробностите, моля те.
Берман вдигна рамене и се нацупи леко.
— Една мощна компютърна програма извършва дигиталната операция, която се равнява на цяло състезание по триатлон на олимпийски игри. Е, без помощта на стероиди от Източна Германия. Но успя да идентифицира сметката на платеца.
Янсън усети как сърцето му бие лудо.
— Ти си гений!
— Голям цирк — повтори Берман.
— Какво искаш да кажеш?
Усмивката на руснака стана още по-широка.
— Мъжът, който ти е платил да убиеш Питър Новак, е самият Питър Новак.
Когато пристигна с малкия си конвой в тренировъчния лагер, Ахмад Табари изпита голямо облекчение. Знаеше от собствен опит, че пътуването съвсем не е прехваленото преживяване, криещо изненади. Макар да прекара дълги часове в транс, медитирайки, се умори от дългия път. Халифа първо отиде със самолет в Асмара, Еритрея. На никой нямаше дори да му хрумне да търси лидера на Фронта за освобождение на Кагама там. После със скутер по северното крайбрежие на Червено море стигна до Нубийската пустиня в Северен Судан. Няколко часа след като излязоха на сушата, суданските му водачи го откараха по дългия и неравен път през пустинята до лагера на границата с Еритрея. Мека беше само на няколкостотин километра на север, Медина в същата посока, малко по-далеч. Много го болеше от това, че е толкова близо до свещените места, а не можеше да отиде там, където бе стъпвал Пророкът, да бъде благословен, докато е бил на земята. Но той както винаги се примиряваше с волята на Аллах и черпеше сила от правотата на своята кауза. Въпреки неотдавнашните неуспехи в провинция Кена Халифа не се отказа да ръководи борбата срещу развалата на Запада, срещу бруталния и грабителски световен ред, който Западът смяташе за напълно „естествен“. Молеше се с всяко свое решение и всяко свое действие да доближи страната си до деня, когато народът му ще стане част от имма, народа на Исляма, който Халифа щеше да води не само на думи.
В лагера го посрещнаха голобради момчета и мъже с посивели бради. Той почувства силните братски връзки с единоверците си. Изсушената сивкава земя се различаваше коренно от неговата родина с буйна тропическа растителност и все пак пустинните му братя притежаваха такъв мощен плам и вяра, с които мнозина от последователите му кагамци не можеха да се мерят. Безплодна земя наистина, но земя. Лидерите от пустинята бяха впримчени в своите собствени битки, в битките в Чечения, в Казахстан, в Алжир, на Филипините. Те знаеха, че всяка от тези битки бе схватка от една по-голяма борба. Той знаеше, че те ще му помогнат, както той им бе помагал в миналото. С Божията воля, работейки заедно, един ден те щяха да завладеят цялата земя за Аллах.
Първо трябваше да позволи на своите домакини да го впечатлят с тренировъчния лагер. Беше чувал, че такъв е редът. Всеки лидер от световното им братство знаеше за този университет по терор. Докато правителството в Хартум си затваряше очите, тук членовете на това тайно братство изучаваха техниките на новия вид война. В бункери, издълбани в скалите, компютри съхраняваха планове на ядрени централи, петролни рафинерии, летища, железопътни линии, военни бази в десетки страни. Всеки божи ден те търсеха в световната мрежа още и още от откритите тайни на Запада, който така небрежно ги правеше леснодостъпни. Тук човек научаваше върху модел на американски град как да блокира пътища, да превзема сгради. Тук се усвояваха също уменията на търпеливото наблюдение, методи за покушение, стотици начини за приготвяне на експлозиви с материали, достъпни във всяка американска железария. Докато го развеждаха из лагера, той се усмихваше студено. Отнасяха се с него като към висопопоставен посетител по начина, по който се отнасяха към президента на Судан по време на тайните му визити. И те като него знаеха, че той е определен от съдбата да ръководи родината си. Беше само въпрос на време.