Чувстваше се уморен, разбира се. Но нямаше време за почивка. Вечерната молитва беше свършила. Настана часът за срещата.
В една от шатрите се настаниха върху възглавниците, наредени на постлания върху земята килим, и пиха чай от обикновени глинени съдове. Разговаряха сърдечно, но не и по същество. Всички знаеха изключително тежката ситуация на Халифа — удивителните му успехи в последно време, както и факта, че бойците му бяха подложени на непрестанни атаки от войските на Република Анура. Имаше и унизителни обрати. И щеше още да има, ако не му окажеха външна подкрепа. Многократните опити на ФОК да получи помощ от Посредника срещнаха отказ. Посредникът не само отклоняваше исканията да предостави необходимата подкрепа, но и настояваше все повече и повече Халифа да се откаже от намеренията си за мъст! Вероломството на неверника! Всичките по-нататъшни усилия на Халифа да възстанови контактите с Посредника, за да го убеди в неумолимата си воля за справедливост, се провалиха, напълно и мистериозно. Ето защо Халифа бе тук.
Най-после дочуха бръмченето на военен хеликоптер и въртенето на перките му. Лидерите на лагера се спогледаха.
Беше посетителят, когото очакваха. Мъжът, когото наричаха ал-мусташар, съветника.
Полковник Ибрахим Магхур беше известна фигура и връзките му с въстаниците из лагерите се пазеха в тайна. В края на краищата той беше високопоставен служител от либийското разузнаване, а Триполи официално бе обявил, че не поддържа връзки с терористи. В същото време редица влиятелни членове на режима хранеха симпатии към своите братя, борещи се срещу западния империализъм, и правеха каквото можеха, за да им оказват дискретна подкрепа. Ибрахим Магхур бе един от тях. При честите си визити в лагера той донасяше ценна информация от либийското разузнаване. Предоставяше сведения за местонахождението на враговете и дори предлагаше конкретни техники за ликвидирането им. Беше снабдил борците за свобода с ценни карти и подробни сателитни снимки, които им даваха важно стратегическо предимство. Пращаше им също сандъци с артилерийски оръдия и леко стрелково оръжие. За разлика от мнозина корумпирани и развратени представители на елита в Либия Ибрахим Магхур беше истински правоверен. Беше ги насърчавал в миналото да постигат целите си, ако трябва с цената на живота си, щеше да го прави и в бъдеще.
Полковникът слезе от хеликоптера, измъкна се от изкуствено предизвиканата пясъчна вихрушка и се поклони на ръководителите на „Ислямски джихад“, които го посрещнаха на крака.
Очите му срещнаха погледа на Ахмад Табари и той отново се поклони, преди да му подаде ръка.
Погледът на либиеца беше едновременно проницателен и изпълнен с уважение.
— За мен наистина е чест да се запозная с теб — каза той.
— Пророкът сигурно се радва, че ние двамата най-после се срещнахме — отвърна Табари.
— Вашите военни успехи са поразителни, невероятни, достойни да бъдат описани в учебниците — заяви полковникът. — Аз съм човек, който се учи от историята.
— Аз също се уча от историята — отговори кагамският бунтовнически лидер. Скулестото му лице изглеждаше черно като въглища сред вечерния мрак на пустинята. — Според моите уроци териториите се превземат бързо, но и бързо се губят. Какво казват твоите уроци?
— Казват ми, че историята се прави от велики мъже. А нещо у теб ми подсказва, че ти си велик мъж — истински Халиф.
— Пророкът е щедър — отговори кагамецът, който разполагаше с твърде малко време да се преструва на скромен.