Бившият и приятел я чакаше на следващата пътека в супермаркета. Престори се, че срещата е случайна. Предложи и да пият кафе в кафенето на „Хол Фудс“. Ариел обясни, че след като привърши с пазаруването, трябва да се прибира у дома, защото има среща тази вечер. Арънсън не се предаваше. Двамата бутаха количките си покрай щандовете с плодове и цветя до малкото заведение.
Бившият приятел на Вайс се опита да завърже разговор, ко- гато седнаха - обясни и колко добре изглежда и попита за общи приятели, но Ариел го прекъсна. Прекадено голямо съвпадение беше да се натъкне на него по този начин след близо две години раздяла, а тя се беше научила да не вярва на съвпадения.
– За какво е всичко това, Дан? Караш ме да се чувствам неудобно.
– Така... чух някои хора да говорят за теб в службата тази сутрин - обясни мъжът. - Помислих си, че трябва да знаеш.
– Имаш предвид, че някой ти е наредил да ме намериш и да говориш с мен.
– Да, в общи линии. Някои хора ми казаха, че си се ровила във файлове, които са извън правомощията ти, и че може да имаш неприятности заради това. Не можеш да продължаваш, Ариел. Даже човек да има най-високо ниво на достъп, ако започне да задава „аномални въпроси“ в днешно време, алармите се активират.
Ето какво се беше случило: след като беше разговаряла с Вайс този следобед, Розамунд Бърк веднага се беше обадила на своята приятелка Хейзъл Филби в офиса на директора на националното разузнаване, за да докладва за разговора, и Арънсън е бил повикан по-късно, за да намери бившата си изгора. Дотук с лоялността сред момичешката мрежа.
– Проследи ли ме? - попита Вайс.
– Не точно. Някой друг го стори. Аз бях наблизо, в „Либъ- рти Кросинг“, затова ми се обадиха да дойда и да те намеря.
Ариел поклати глава.
– Уха, това е плашещо.
– Съжалявам. Не това е начинът, по който исках да се видим отново.
– Зарежи глупостите - секна го Вайс. - Какво е съобщението, което трябва да ми предадеш?
– Не е съобщение. Става въпрос за покана. Трябва да се видиш с директор Хофман възможно най-скоро. Това е лична молба от него.
– Трябва да го обсъдя с шефа си, господин Уебър.
– Недей - отвърна Арънсън. - Това е част от молбата на ДНР. Иска да запази тази среща в тайна. В противен случай каза, че ще се наложи да се обади в Службата за сигурност и да уведоми регулатора за неоторизираната проверка. Сериозно нарушение.
Вайс го изгледа презрително.
– В какво малко лайно си се превърнал. Разочарована съм.
Арънсън не обърна внимание на забележката и. Той имаше глуповатия вид на служител на разузнаването, на когото всяка мисъл беше предварително обмислена и цензурирана.
– Какво да кажа на господин Хофман? - попита той.
Вайс помисли за миг. Собственият и шеф Греъм Уебър я беше накарал да потърси информация за Морис. Но не биваше да влиза в конфликт със Сирил Хофман. Това щеше да е същинско кариерно самоубийство.
– Кажи на господин Хофман, че ще се обадя в офиса му утре и ще помоля за среща.
Вайс си тръгна, като остави Арънсън сам в кафенето с нейната количка с покупки. Чувстваше се зле и не искаше да яде нищо от онова, което си беше избрала, както не желаеше да стои на едно място с хора, които пазаруваха в Тайсънс и бяха голяма работа в пазенето на тайни, или пък да остане на това място и секунда повече.
27. Вашингтон
Ариел Вайс пристигна рано за вечерната и среща в десет часа с Греъм Уебър. Тя стоеше на изхода на бетоновия подлез, който се намираше под „Норт Глийб Роуд“ в Арлингтън. Беше се прибрала от „Хол Фудс“ в дома си преди няколко часа, за да се преоблече и да успокои нервите си. В началото си беше облякла черна рокля, но после предпочете впити по тялото и дънки. Довърши бутилка с вино, която беше останала от миналата седмица, когато имаше среща със служител от Службата по въпросите с Близкия изток, когото неразумно беше поканила в дома си.
Виното и се беше отразило успокоително. Знаеше как да лъже. Бяха я хванали да върши нещо, което не би трябвало да прави, и сега се чувстваше изцедена. Пазеше тайни в тайните, но такъв беше животът и. Реагираше на случилото се как- то обикновено, налагаше си спокоен вид, слагаше си грим и се правеше на красива и мистериозна. Хората имаха различни страсти. Тази на Вайс беше удоволствието да води двоен живот. Не се чувстваше неспокойна, докато чакаше Уебър да пристигне. Несигурността беше нещо нормално.