– Правилно - отвърна Вайс.
Двамата бяха стигнали до ъгъла на „Олд Доминиън Драйв“, натоварена улица, по която постоянно минаваха коли. Уебър я поведе към малка уличка на около метър и половина под магистралата. Хвана я за ръката, докато прекосяваха отсреща. Тя го пусна, когато стигнаха там.
– Кой е този мъж Ли? - попита директорът.
– Китайски емигрант, който работи в лаборатория извън Кеймбридж, която Морис е създал с черния си бюджет. Сега е празна. Помолих подразделението в Лондон да я провери. Пръснали са се. Лондон е попаднал на следата на китаеца днес. Цялото му име е доктор Еманюъл Ли. Посочен е като директор на „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“. Също така открих мъж на име Джуно, който е на заплата при Поунзор. Той е човекът, за когото пуснахме заповед за задържане.
– Господи, госпожице, намерила си толкова много!
Вайс вдигна пръст - не го насочи към Уебър, по-скоро искаше да направи предупредителен жест.
– Трябваше да си напъхам човката, където не ми е работа, за да открия всичко това. Надявам се някой да не ми я отреже.
– Искаш ли да ми кажеш как си успяла?
Вайс обмисли въпроса.
– Вероятно не - отвърна тя. - Поне не сега.
– Пазиш тайни от мен.
– Аха. За ваше добро е. И за мое.
– Съвсем скоро ще се наложи да ми кажеш. Ясно?
Жената кимна.
– Защо не успяхме да намерим Джуно?
– Защото Поунзор е умен. Използва номера за номерата. Мисля, че на Джуно му е платено през Полша към Кайманите. Морис го е използвал, за да вербува хора в Германия. Наскоро е наредил плащане от осем милиона на агент в Германия, които да се изплатят в Лихтенщайн. Проследих го и мисля, че германският агент всъщност е руснак.
– Хофман ли пази и Джуно?
Вайс сви рамене.
– Откъде да знам? Не ми плащат достатъчно, за да знам и това.
– Странно е - каза Уебър.
– Всичко е странно, но какво точно имате предвид?
– Ето ти описанието на нашия мистериозен човек: намира се на много отговорна позиция в ЦРУ, а също така поддържа контакти с израелци, руснаци, китайци и британци. Има стари приятели в Белия дом. Също така се финансира тайно от директора на националното разузнаване. Кой е този човек?
– Джеймс Морис.
– Правилно. Въпросът е: за кого работи в действителност?
– Може би за самия себе си - отвърна Вайс.
– Или вероятно има съюзник.
Радиостанцията на Уебър изпука в джоба му.
– Проклятие - изруга той. - Телохранителят ми ме търси. Ще включат прожекторите след тридесет секунди. Тръгни по пътя, по който си дошла, а аз ще се върна в клуба.
Вайс погледна директора. В очите му имаше някакъв блясък на несигурност. Двойна игра ли играеше тя, или тройна? Не беше лесно да направи разлика.
– Смятате ли да разговаряте със Сирил Хофман? - попита Ариел.
– Не знам. Трябва да помисля. Нека запазим всичко това между нас двамата засега.
Жената го погледна спокойно. Очите и бяха топли и съчувствени.
– Разбира се, господин директор.
– Знае ли офисът на ДНР, че задаваме въпроси за Морис?
– Не и от мен. Но съвсем скоро ще научат.
Уебър поклати глава. Грохотът на бронирания му ескалейд се чуваше отдалече.
– Господи Боже - ядоса се той и заклати глава.
– Добре ли сте? - попита Вайс.
Радиостанцията се обади отново.
– Разбира се, че съм добре. Просто имам нужда от хора, на които мога да се доверя. Надявам се това да включва теб.
Ариел кимна. Джипът наближаваше. Греъм се обърна към автомобила. Жената се пресегна към лакътя му, искаше да му каже последни думи.
– Бъдете внимателен, сър. Вие сте директорът на ЦРУ Това не е някаква компания, това е правителството. Говорите от името на десет хиляди души. Не можете да си позволите да допускате грешки.
Уебър погледна часовника си, когато джипът спря на няколко метра от тях.
– Трябва да се прибирам у дома - каза той. - Синовете ми ще идват на гости. Но те разбрах: права си, че нямам право да допускам грешки. Нямам намерение да го правя.
На устните и бяха думите „надявам се“, но вместо да ги изрече, Вайс просто го наблюдаваше, докато отиваше към големия черен автомобил.
Жената се зачуди дали не изневерява на Уебър, както правеше и с Морис. Нямаше как да е другояче. През всичките тези години на срещи с колеги беше разбрала, че същите причини, поради които хората биваха привличани от работата в ЦРУ, ги правеха неподходящи партньори. Те бяха добри лъжци, знаеха как да прикриват чувствата си и как да правят лоши неща, а след това да се събуждат сутрин и да продължат да ги правят.
Вайс беше една от тях. Уебър - не. Желаеше той да успее, но не беше готова да заложи кариерата си на него.