*
* *
Синовете на Уебър го чакаха в „Уотъргейт“, когато се прибра у дома. Охранителят ги беше пуснал и икономката им беше направила вечеря. Двамата гледаха футбол на огромния телевизор на баща си в дневната. Когато той отвори вратата, те подскочиха почти като кадети при проверка.
– Кой бие? - попита Греъм.
– Вашингтон - отвърна Джош, по-малкият му син, който на шестнадесет беше почти толкова висок, колкото брат си Дейвид.
– Не го вярвам - каза Уебър. - Вашингтон винаги губи.
Мъжът взе дистанционното и изключи телевизора.
– Съжалявам, момчета, но трябва да поговорим - заяви той.
Синовете му кимнаха и станаха сериозни.
Бяха дошли на гости на баща си, защото Дейвид беше ре- шил, че иска да напусне училище и да се присъедини към армията. По-малкият му брат го беше убедил да посетят баща си, преди да направи нещо глупаво. Това беше последна година на Дейвид. Никой не напускаше по това време, освен ако не биваше изхвърлен или не му щукнеше нещо самоубийствено глупаво.
– Значи искаш да напуснеш - обобщи Уебър. - Защо?
– Губя си времето, татко. Случаят с тревата миналия месец е ясен пример за това. Опасявам се, че няма да успея да вляза в добър колеж.
Греъм махна с ръка и изцъка с език.
– Не ми пука за това - заяви той.
– Искам да се присъединя към флота - съобщи Дейвид.
Баща му не отговори нищо няколко секунди.
– Не е лошо решение - отвърна той най-накрая. - Но не и ако бягаш от нещо. Бягаш ли?
Дейвид заби поглед в пода.
– Аха, предполагам, че си прав. Не мисля, че се справям добре в училище. Пилея ти парите. Искам да се занимавам с нещо истинско.
– Това го разбрах - отвърна Уебър. - Но помисли малко. Ако искаш да напуснеш този срок, ще се обадя на директора и ще го уредя. Сигурен съм, че няма да има проблеми. Намери си работа. Строител. Присъедини се към ски патрул за зимата. Не ми пука. Но не влизай във флота, освен ако не си напълно сигурен, че искаш да го направиш. Армията не е шега работа. Глупаво е да те убият просто защото не си знаел какво друго да правиш. Ако след шест месеца все още искаш да си морски пехотинец, аз ще те подкрепя.
– Наистина? - Дейвид беше изненадан. Очакваше родителски гняв и разочарование, а не подкрепа.
Уебър се обърна към по-малкия си син, който наблюдаваше случващото се уплашено.
– Какво мислиш ти, Джош?
– Ами, предполагам, че съм съгласен с теб. Ще се притеснявам, ако Дейвид влезе във флота. Притеснявам се и за теб в ЦРУ Всичко това е много плашещо. Добре ли си, татко? Изглеждаш ми уморен?
– Добре съм. Изтощен съм, но съм добре. Тази работа е като „Вътрешна сигурност“112, но наистина. Не мога да ви разкажа за нея. Но чувствали ли сте се някога, че всички около вас ви лъжат?
– Аха, през цялото време - отвърна Дейвид.
– И при мен е така - отвърна по-малкият син и завъртя очи.
Уебър се засмя.
– Какво правите по въпроса, момчета, когато всички лъжат?
Джош погледна към по-големия си брат, който отговори и
за двама им:
– Казвам им да си го начукат. Не на глас, а наум.
– Ще опитам това - обеща Уебър. Отиде до кухнята и си взе бира от хладилника.
– Какво ще правим това лято, татко? - провикна се Джош.
– Има доста време още. Не искате ли да сте с майка си?
– Ох, не - отвърна по-малкият син, а по-големият поклати глава. - Искаме да правим нещо яко с теб. Почти не те виждаме вече.
– Ще го обмисля - отвърна Греъм.
– Какво означава това? - попита Дейвид.
Уебър го погледна и се усмихна.
– Не се присъединявай към флота все още. Помисли си още шест месеца. Обещаваш ли?
Синът му кимна и отговори:
– Обещавам.
– В такъв случай нищо не ни спира. Кажете ми къде искате да отидем на почивка и ще отидем.
– Стига, татко - оплака се Джош. - Винаги така казваш.
– Този път съм сериозен - заяви Уебър. Отпи от бирата си и прегърна синовете си.
28. Форт Мийд, Мериленд
Сирил Хофман често посещаваше Агенцията за национална сигурност. Тя беше една от шестнадесетте разузнавателни организации под негов надзор, които той обичаше да нарича стрелите в колчана. Хофман ръководеше това общество с лека ръка. На ръководните места на агенциите се беше опитал да избере добри хора, които разбираха технологиите на наблюдението и събирането на информация и след това, в общи линии, ги оставяше да работят сами. Греъм Уебър беше изключение, той не беше избран от него, но нямаше как. ЦРУ беше специалното дете: винаги беше в беда, склонно към инциденти, лесно ранимо. Хофман съжаляваше Уебър от деня, в който беше назначен, но това съчувствие се беше променило в последващите седмици към нещо по-близко до антипатия.