– Толкова е хубаво да избягам от офиса си, Лойд - каза Хофман. - Как е животът във форта?
– Оцеляваме някак си. На старите служители им е трудно. Прекарали са целия си живот да защитават тайни, които бяха разкрити за няколко седмици. Депресирани са. По-младите се адаптират бързо. Отново има желаещи да се присъединят към нас. Това си е нещо. Изгубим ли умните хлапета, пиши ни мъртви.
– Кой ще е следващият амбициозен бунтар, който ще реши да спасява света, като разкрие електрическата схема?
– Тревожа се за това всеки ден. Но би трябвало да усетим новия Сноудън. Вече можем да следим всичко, което хората правят. Получавам доклад всеки ден за всеки служител, който е поискал нещо извън нормалното. Нуждаеш се от приятелче, когато тръгнеш да сваляш нещо, FTP113 или каквото и да е, на практика дори когато ходиш до тоалетната. Ще отсеем опасните. Чукай на дърво. - Мъжът почука по стъклената конферент- на маса.
– Ще ми се и другите агенции да бяха толкова стегнати - каза Хофман. - Имаме нов директор на ЦРУ който смята, че е време да отворим вратите и прозорците и да оставим слънцето да пече. Опасявам се, че разполага с някои хора, които работят за него, които си мислят, че няма проблем да изискват информация за програми, за които нямат достъп. Изборът не беше мой, но сега аз трябва да се оправям. Успокоявам се, че е тръгнал по път, който няма да му позволи да остане дълго на поста.
Шумър кимна уклончиво. Не беше от хората, които биха критикували колега директор.
– Какво имаш да ми казваш? - попита Хофман. - Освен заключването на вратите и прозорците?
– Нещо ме тревожи. Ще бъда честен с теб.
– По-добре да си. Иначе ще те изпратя обратно на служба на някоя подводница.
– Попаднахме на някои неща, които аналитиците не разбират - обясни Шумър. - Първо, долавяме наченки на нов злов- реден софтуер в някои от кръговете, които следим. Виждаме как част от европейската хакерска мрежа отива на тъмно, но не знаем защо. Улавяме подновена активност в Китай и Русия, която е свързана с някои IP адреси, които се опитахме да съблюдаваме във Великобритания, макар че казахме на ЦПВ, че не можем. Мислим, че се готви нещо.
Хофман се вторачи в адмирала.
– Е? - прикани го той. - Какво трябва да се направи в случая? Чувам шум, но не и сигнал?
– Това е проблемът, Сирил. Чуваме предимно шум, но кога- то се ослушаме малко повече, смятаме, че става въпрос за служител на агенцията от Центъра за информационни операции.
– Джеймс Морис - каза Хофман.
– Да, сър. - Шумър кимна. - Знаем, че Морис разполага с някои специални правомощия от твоя офис, така че не искаме да ви се пречкаме. Също така научихме, че директор Уебър също го смята за полезен. Но има нещо, което трябва да знаеш. Аналитиците ми го дадоха преди няколко дни, но ги помолих да проверят отново, за да съм сигурен, преди да ти кажа.
– Е, какво има, човече? Изплюй камъчето.
– Джеймс Морис е бил в контакт с руснак от СВР във Великобритания. Отново можем да разшифроваме трафика им. Вече имаха две срещи и руският агент твърди в каблограма до Москва, че е предал информация на Морис.
Хофман си играеше с вратовръзката си, докато слушаше.
– Сигурен ли си за това? Морис е много неща, но никога не съм си и помислял, че може да е предател.
– Да, сър. Както вече споменах, не исках да ти казвам, преди агентите ми да проверят повторно всичко. Разшифровахме доклада на агента относно среща със специален източник и след това разшифровахме специалното съобщение до централата на СВР в Ясенево, в което се съобщава истинското име на агента. Джеймс Морис.
– Знаем ли къде е той?
– Не, сър. Руският агент се е срещнал с него в малко градче до Кеймбридж, но вече не е там. Не се е показвал на никоя камера, с която разполагаме.
– Какво прави Морис? - измърмори Хофман. - Напълно ли е полудял? През годините е бил подлаган на полиграф много по-често, отколкото аз самият. Как са се добрали до него?
– Съдейки по онова, което успяхме да разшифроваме, руснаците го тласкат към някаква освободи-интернет-цел. Подобна на „Уикилийкс“, но доста по-възвишена. Разполагат с някои видни поддръжници. Професори, технически гурута, хора като тези. Явно са пуснали корени в „Станфорд“ и в Силициевата долина. Съжалявам за това.
– Боже Господи честити, пази ни. Британците знаят ли?
– Не, сър, поне засега мислим, че не знаят.
– Не им казвайте. Нека решим този проблем на родна земя.
– Да, сър.
Хофман приглади реверите на сакото си и гънките на панталона си. Размишляваше.