Морис се отдалечи от реката. Имаше прекалено много хора наоколо, време беше да се прибере. Вървя по „Уолкът Стрийт“, докато не стигна до бежовата тухлена фасада на малък хотел. Мъжът на рецепцията го познаваше като господин Бьорк. Пътуваше с финландски паспорт.
Джеймс отиде в стаята си и яде сладолед, който беше единственото нещо, което му беше вкусно. Отвори дебелата история на МИ6, която пазеше за десерт за момента, в който се усамотеше, и започна да разглежда главите.
Твърдеше се, че за тази „официална история“ МИ6 е отворила архивите си, но беше изумително, дори безочливо, че всъщност нямаше нищо в нея. Книгата си вървеше страница след страница, на които се цитираха кодови имена на агенти и оперативни срещи... както и различни разговори между висши членове, наименувани с буквата „Ц“, които бяха управлявали службата. Истинските разкрития и тайни бяха съвсем малко... поради простата причина, че една конспиративна организация нямаше как да създава история. Не можеше да предложи нищо съществено на хартия. Също като епична поема, предавана от поколение на поколение, но никога записвана на официален носител.
Дали британски историк някога беше писал, че МИ6 е създала ЦРУ по свой образ и подобие, за да защити останките от империя, която самите британци вече не можеха да поддържат? Разбира се, че не. Биха ли признали, че са взели една демократична нация, родена от революцията срещу Великобритания и нейната аристокрация, и са създали в нея една разузнавателна служба, съставена от крайни аристократи англо- фили, които американската демокрация е искала да унищожи? Дълес и Маклой, Хелмс и Макоун - имена, които като нищо е възможно да са произлезли от британската аристокрация.
Морис намери някои страници, които намекваха за истината, макар и по заобиколен начин. Прочете текста от едно писмо от декември 1940 от сър Стюърт Мензис, който представяше „Дивия Бил“ Донован на Чърчил:
Донован има голямо влияние над Нокс, силно влияние над Стимсън, приятелско влияние [над] Хил и президента. Католик, ирландско-американски потомък, републиканец, в който вярват и демократите, с изключителни военни заслуги, който е перфектен за осъществяване на целите ни.
Очевидно беше какво бяха сторили, очевидно за човек, който разбираше историята. Нямаше как да не оставят следи. Макар че тези следи бяха прашни и достатъчно прикрити, че уловката да остане скрита - тогава и сега. Морис прелисти още няколко страници напред и намери съобщение от Виктор Ка- вендиш-Бентинк, който се противопоставяше на предложението относно тайната роля на Донован, което Чърчил одобряваше, и предупреждаваше:
Ако това писмо някога бъде разкрито, то ще компрометира полковник Донован като британски агент вместо чудесен агент на свободна практика, какъвто е всъщност.
Ха! „Чудесен агент на свободна практика“ наистина! Но Морис беше пробил шифъра и беше видял историята такава, каквато наистина беше. Неговата приятелка Рамона беше достатъчно умна, за да го изпрати при професионален историк като Артър Пийбоди, който можеше да му посочи правилния път. Инженер като Джеймс Морис, необразован в „хуманитарните науки“, можеше да навърже нещата. И след това с малко късмет можеше да ги развърже.
*
* *
Морис заспа над книгата за няколко часа; сънува следобеда, прекаран с приятелката на Беатрикс. Плака в съня си и се обезпокои, че хората в съседните стаи ще го чуят и ще попитат дали всичко е наред. Коридорът обаче беше тих и празен. Джеймс полежа буден в леглото още малко, след което взе едно хапче. Щеше да си тръгне от Бат на следващата сутрин, пътешествието му беше към своя край.
*
* *
Морис се качи на влака в 8:04 до гара „Падингтън“ на следващата сутрин. Беше закъснял, но не му пукаше - това беше проява на власт, да кара другите да го чакат. Във вагона миришеше на цигари, макар пушенето да беше забранено в британските железници от дълги години. Намери си място до прозореца в края, до една старица. Погледна отражението си в стъклото и едва се позна, след което се загледа в пейзажа навън. Над тревата и растителността се вдигаха облачета пара, но бързо се губеха в жегата на изгряващото слънце и наближаващия град.
Морис погледна към безкрайната върволица от съобщения на трите му телефона; целият свят беше по петите му, независимо каква маскировка използваше или за какъв се представяше. Беше съумял да им се изплъзне, но това не можеше да продължава още дълго.