Морис слезе от влака на гара „Падингтън“ и се присъедини към потока от пътници, които се бяха насочили към работните си места. Зад себе си дърпаше своя куфар на колелца, а на гърба си носеше раница с лаптоп и друго електронно оборудване. Останалата част от апаратурата си беше унищожил. Часът беше едва 9:20, все още можеше да се престори, че не е закъснял. Околните често се блъскаха в него, докато не напусна гарата и не тръгна по Съсекс Гардънс към Хайд парк. Провираше ъгловатото си тяло между ниските и набити пешеходци, които маршируваха към работните си места. Тази сутрин беше забравил да закуси - както повечето други сутрини.
Прекоси „Бейсуотър Роуд“ и мина през портите на парка в близост до красивите Италиански градини. Погледна часовника си. Беше почти 9:40 и определено беше закъснял. Какво от това?
Морис влачеше шумно куфара си покрай бароковите фонтани върху асфалтирания път, който ограждаше езерото във формата на бъбрек, което заемаше по-голямата част от парка. Момчета играеха футбол на тревата в тази делнична сутрин, а в далечината богати жени правеха сутрешната си разходка на коне, обичай, който се спазваше от векове на тази изолирана островна страна. Джеймс се насочи към една дървена пейка, която гледаше към ред храсти около езерото. Погледна отново към часовника си просто от артистизъм.
На пейката чакаше млад мъж, облечен в елегантен шлифер. Вероятно беше на около тридесет години и приличаше на банкер, нает наскоро от някоя от старите банки, който се чувстваше неспокоен и не на мястото си. Извади цигара „Бенсън & Хеджис“ от златиста кутия и я приближи до пламъка на запалка, на която беше гравиран печатът на Банк ъф Ингланд.
Морис седна на пейката до човека. Макар да изглеждаше посърнал и плах, в него все пак имаше нещо привлекателно и харизматично. Той беше също като романтичен поет, изпаднал в отнесена и страстна треска. Жадуваше за самоунищожение. Под перуката му беше избила пот. Подпря куфара си на пейката и свали раницата си.
– Закъсня - заяви човекът. - Това се смята за лоша проява в твоя бизнес.
– Успах се - отвърна Морис и наистина беше така. Смяташе да хване влака в 7:21, за да успее за срещата без проблем, но се беше отнесъл в дълбок, наркотичен сън и когато алармата се задейства, натисна бутона за изключването и.
– Имам онова, което поиска - каза младият мъж. Той държеше цигарата между палеца и показалеца си. Извади бежова папка и я остави на пейката.
Морис видя колко е тънка.
– Не е достатъчно - заяви той.
– Прекалено е трудно. Всичко е защитено с пароли. Едни от най-умните хора работят по него от години. Всичко, с което разполагам, са няколко маршрутизиращи номера и IP адреси. Много е трудно, за да се измине целият път.
Морис се вторачи в него, след което се усмихна.
– Не ми трябва да извървявам целия път. Точно в това е смисълът. Не е нужно да влизаш във водата, за да изпуснеш басейна.
– Както кажеш, друже - съгласи се англичанинът. Той беше човек от висшата класа, който се опитваше да говори като обикновените хора.
Морис го изгледа отново. Чувстваше се като трескаво животно, потеше се от всяка пора на тялото си за разлика от стоящата до него реликва от империята. Джеймс приличаше на животно във всяко едно отношение освен в едно: беше умен.
– Разкарай се - нареди на англичанина. - Връщай се в банката си и в лъскавите и зали. Чекът е в пощата.
– Ти си мръсен тип - изсъска младият англичанин. - Но заплащането е добро, нали?
Банкерът се изправи, закопча шлифера си и намести копринения си шал. Остави бежовата папка на пейката и се отдалечи.
Морис я подържа в скута си за известно време. Щеше да я погледне по-късно. Съдържанието и представляваше само редове и номера, йероглифи, неразбираеми за повечето хора.
Структурите, на които хората вярваха и се доверяваха, бяха изградени от много числа. Джеймс взе куфара си и отиде в близкия хотел на „Бейсуотър Роуд“, където си поръча закуска и зачете скромното, но полезно досие от Банк ъф Ингланд.
*
* *
Морис довършваше яйцата си и обираше жълтъка с коричката на хляба, когато забеляза най-противния посетител, за когото можеше да се надява. Онзи носеше различна връхна дреха от палтото, което беше облякъл преди няколко дни в Бристъл. Сега беше синьо спортно сако с вратовръзка, каквито продаваха в „Мейфеър“.
Независимо от облеклото си беше все същият руснак, който се наричаше „Роджър“. На Морис му се прииска да избяга навън на улицата. Поиска сметката. Не желаеше да го арестуват за това, че не си е платил закуската. Руснакът обаче вече се наместваше до него.