– Отиваш ли някъде? - попита Роджър и погледна към куфара и раницата.
– Може би - отвърна Джеймс. Не отлепяше поглед от вчерашния брой на „Файненшъл Таймс“.
– Размисли ли? - попита руснакът.
– Не знам за какво говориш.
– Това е съдбата ти - заяви Роджър. - Не можеш да избягаш от съдбата си. Вече ти казах: нов свят чака да бъде роден. - Мъжът тихичко изтананика мелодията от „Клетниците“.
Морис хвърли на масата салфетката си.
– Това е нелепо. Не ми трябва помощта на Русия.
– Така или иначе ще я получиш. Ние винаги сме налице като Анонимния. Ние те виждаме, дори когато ти не ни виждаш.
– Изчезвам - заяви Морис и стана от масата. Руснакът нежно вдигна ръка.
– Рамона ти изпраща поздрави. Казва, че и липсваш. Но сега е прекалено трудно. Отишла е някъде другаде, във Венецуела, ще чака там.
– Начукай си го.
– Знаят за теб в родината ти, приятелю. Вече не си в безопасност. Нуждаеш се от защита. Тя е нашият специалитет. Какво, искаш да свършиш в транзитния салон на някое летище ли? Не, нуждаеш се от помощ.
– Махам се оттук, сериозен съм. Не се нуждая от ничия помощ. Ако този път се опиташ да ме спреш, ще отида в полицията, кълна се. Нуждаете се от мен. А аз от вас - не. Всичко приключи. Ти не си от значение. Аз не съм от значение.
Морис напусна ресторанта на хотела. Руснакът го последва, но Джеймс се запъти право към един полицай пред заведението на „Бейсуотър Роуд“, точно както обеща. Роджър се изпари.
Морис попита служителя на реда как да стигне до летище „Хийтроу“ с метрото. Срещата с руснака му проясни нещо, което вече знаеше: беше време да се прибира у дома, веднага.
Джеймс тръгна по натоварената улица към станция „Лан- кастър Гейт“. Наблизо бяха спрели няколко черни таксита, но той нямаше намерение да ползва услугите им. Смени два влака, за да е сигурен, но се съмняваше някой да го следи - а и не му пукаше особено. Вече беше прекалено късно.
В раницата си Морис носеше необходимото, за да приеме друга самоличност, онази, която беше подготвил за спешни случаи - нов таблет с нов IP адрес, нови кредитни карти, нов мобилен телефон и най-важното - нов паспорт и дегизировка, която отговаряше на снимката в него. Морис включи новия си компютър и с картата на името на новата му самоличност направи резервация за полет късно този следобед.
30. Вашингтон
Адмирал Лойд Шумър се обади на директора на ЦРУ за да го предупреди, че му изпраща доклад, който е само за неговите очи. Уебър го прочете веднага след като пристигна, до- като куриерът чакаше отвън. Предоставеното представляваше кратък аналитичен доклад, в който се описваха доказателства, че Джеймс Морис и други служители на ЦРУ, които работеха за него, са били в неоторизирани контакти с чужденци от Китай, Русия, Израел и Великобритания. Той цитираше засечения от наблюдателната мрежа на АНС зловреден софтуер, който вероятно можеше да се използва от Морис, и предположението на аналитиците, че предстои атака.
Докладът беше написан на предпазлив, неясен език, но изводът беше ясен: съществуваше опасност секретните мрежи на ЦРУ да са компрометирани от чужда разузнавателна служба чрез Морис или някой друг канал. Документът също така цитираше по- ранната информация от Хамбург, която така и не беше потвърдена, че има възможност системите на агенцията да са хакнати.
Гърлото на Уебър пресъхна. За момент му беше трудно да преглъща. Отпи глътка вода от каната върху шкафа. Нямаше нищо в доклада, което вече да не беше заподозрял сам, базирано на онова, което Ариел Вайс беше открила. Но беше истинско сътресение да го види написано върху хартиен лист и съхранено в топ секретна папка на друга агенция. Почувства уязвимостта на автомобилен шофьор, който вижда как друго превозно средство се врязва в него като на забавен каданс. Шофьорът съвсем ясно знае, че ще последва катастрофа, но не може да я избегне.
На бюрото си Уебър държеше клетвата, която положи преди няколко седмици, когато встъпи в длъжност. Езикът беше сух и архаичен, но той беше взел думите на сериозно и често поглеждаше към тях, за да му напомнят какво значат: тържествено се беше заклел да спазва и брани Конституцията на Съединените щати срещу всички врагове, чужди и вътрешни. Беше приел този морален дълг с отворени обятия, без никакви резерви или намерение да го игнорира, и беше обещал вярно да изпълнява служебните си задължения.
И сега, помисли си той, Бог да ми е на помощ, провалям се. Надушваше враговете, чужди и вътрешни, но не можеше да ги докосне. Искаше да защитава конституцията, но не беше сигурен какво значеше това.
Освен копие от клетвата Уебър си беше разпечатал и трите правила, които Сандра Бок му беше казала, когато пристигна на поста директор: Винаги трябва да имаш план. Винаги действай пръв. Винаги търси прикритие и избягвай огневата зона. Той нарушаваше всичките три от тях. Това не беше неговият свят. ЦРУ не беше неговото начинание. Действията му в тази работа не бяха интуитивни и естествени. Бяха по-скоро предположения, отколкото инстинкт.