*
* *
Ариел Вайс напусна офиса му и Уебър каза на Джак Фонг, шефа на охраната му, че отива да се разходи. Отиде до бюрото си, извади нокията и няколкото сим карти за еднократна употреба, а от друго чекмедже взе криптирано блекбери, в което бяха личните му контакти. Слезе долу с асансьора, разбира се, с ескорт. Шефът на охраната му натисна бутона за гаража, защото смяташе, че ще вземат ескалейда, но Уебър натисна „Лоби“.
Докато вървеше по мраморния коридор, няколко служители му кимнаха, но само един дойде да се ръкува с него. На- електризираната атмосфера от първите му дни на служба бяха отминали. Хората разбираха, че агенцията се намира в някакво затруднено положение, но какво точно - нямаха представа. Слуховете гласяха, че Уебър може да си тръгне едва след месец на това работно място.
Излязоха навън в ранния ноемврийски хлад и директорът обясни на охранителя си, че този път смята, че ще се справи сам. Щеше да се отдалечи само на няколкостотин метра. Шефът на охраната му се възпротиви, но Уебър му каза, че това е заповед. Слезе по стълбите и се насочи към вип паркинга от страната на главния път, който ограждаше централата. Зави надясно и мина покрай отбивката, която водеше до личния му гараж.
Греъм спря и седна на една пейка. Извади нокията и осъществи три обаждания, всяко от тях до висш служител от разузнаването, с които се беше запознал през Борда на съветниците и по-ранните му изяви в Политическия съвет по отбраната. Единият от тях се намираше на висша позиция в Агенцията за национална сигурност, вторият работеше в кабинета на министъра на отбраната, а третият в подразделението на национална сигурност към ФБР. Всеки от тях разполагаше с най-големите тайни от света на контрашпионажа в правителството.
Уебър се надяваше, че отношенията, които си беше изградил с тях, ще бъдат достатъчно силни, за да понесат теглото, с което смяташе да ги натовари. Нямаше как да се увери в резултатите обаче, преди личната му мрежа да заработеше.
Греъм започна разговорите, като ги помоли да му обещаят, че няма да разкрият на никого онова, което щеше да им каже, независимо от останалите им задължения. Всички се съгласиха неохотно. Тогава им обясни, че започва много тайно контра- разузнавателно разследване и че ще се нуждае от помощ. Разкри, че ще проучва трима висши служители от разузнаването. Обясни спецификата на онова, което щеше да търси: имена, дела, мнения. Помоли всеки от тримата да му докладва всичко свързано по случаите лично, след като остави кодирано съобщение в Стратфорд парк до Олд Доминиън Драйв в Арлингтън.
- Трябва да видя кой с какво се занимава, когато ги изстискам - каза Уебър на всеки от съучастниците си. - Ако имат контакти с чужденци, искам да знам.
Преди всяко ново обаждане директорът сменяше сим картата в телефона. Когато приключи, се върна и намери шефа на охраната си да крачи нервно до предната врата.
31. Вашингтон
Греъм Уебър започна своя стрес тест на следващия ден, след като се срещна с висшия си персонал, за да обсъдят класифицираните показания, които смяташе да предаде на Комисията по разузнаване към Сената идната седмица. Помоли Рут Савин да остане, след като приключиха. Другите служители напуснаха големия офис и Мари затвори вратата след тях, като остави директора насаме с неговата топ адвокатка. Савин беше красива жена, всичките и черти я превръщаха в едно сериозно тъмно бижу: лъскавата катраненочерна коса, която беше съхранила младежкия си цвят, интелигентното лице, което запазваше усмивката си дори когато сриваше бюрократичен опонент, и гъвкавото тяло на бивша танцьорка. Рут беше твърда както за малките неща, така и за големите: лично беше настояла пред предшественика на Уебър, недолюбвания Тед Янковски, да осигури курсове по йога за жените, които не искаха да тренират във фитнес залата на агенцията заедно с мъжете и техните щанги. В крайна сметка получи това, което беше поискала.
– Всичко наред ли е? - попита Савин, когато останаха само двамата.
Греъм поклати глава.
– Голяма каша е - отвърна той. - Но ти ще ми помогнеш да я оправя, независимо дали искаш или не.
Уебър и направи знак да седне на дивана и дръпна стола си по-близо до нея, за да бъде ситуацията по-интимна. Не знаеше много за адвокатите на ЦРУ освен това, че полевите агенти ги ненавиждаха. Те започнаха да се презастраховат през 90-те години на миналия век, когато техни колеги биваха обявени като криминално проявени за дела, които се смятаха за законни и необходими. Оплакваха се, че адвокатите никога не са на едно мнение: едни от тях ти казваха какво можеш да правиш, а други те изправяха в съда за следването на същите тези напътствия, като ги изкарваха неправомерни и неправилни. Неизменният им отговор, когато служителите се оплакваха за настъпилите промени в правилата, беше: наеми си адвокат.