– Но записът е бил фалшив?
– Не. Всичко беше истина. Бях казала всички онези неща. Още по-лошо беше, че човекът от Мосад се обади на някои хора и етичните проблеми на сенатора изчезнаха. Затова си помислиха, че разполагат с истински случай. Отнесоха го до голямото жури.
– Но не си била обвинена?
Савин го погледна свирепо и зачука по масата с малкия си юмрук.
– Не, по дяволите. Не съм израелска шпионка. Аз съм лоялна американска патриотка. Имам двама синове, които служат в американската армия в Ирак. Направих грешка, като се обадих на този мъж и го помолих за помощ. Не знаех, че работи за Мосад, но това не е извинение. Важното е, че никога не съм изнасяла класифицирана информация. Точка. Как смятате, че съм получила тази работа като главна съветничка на агенцията? Как мислите, че минавам през тестовете на полиграфа от десет години насам? Смятате ли, че еврейската конспирация е подправила и това?
Уебър я разгледа внимателно. Беше я накарал да се при- поти.
– В нищо не те обвинявам, Рут.
– Съжалявам, прекалих. Може и да сте всезнайкото от Си- атъл, но не сте антисемит.
Греъм се засмя въпреки напрегнатия момент.
– Какво се случи с Мега? - попита той.
– Откъде да знам? Може би никога не е съществувал. Може би все още е някъде там. Нямам представа. Казвам ви всичко това - с доза личен риск, искам да отбележа, и без никаква изгода, - защото не желая да преследвате някакъв стар слух, ако за това става въпрос. Бездруго вече имате достатъчно проблеми. Не добавяйте нови, освен ако не се налага.
– Това заплаха ли е, Рут?
– Не, просто приятелски съвет, Греъм. От някой, който ви е истински приятел. Мразех Янковски и стореното от него. Виня себе си, че не го разобличих по-рано. Искам да успеете. Но също така искам да сте внимателен.
Уебър кимна. Тя беше точно този тип съюзник, от когото се нуждаеше.
– Някой се ебава с нас, Рут.
– Какво имате предвид?
– Някой чете пощата ни. Това е най-опасното нещо, което може да се случи на агенцията. Има само няколко служби, които могат да си помислят да пробият защитите ни.
– И израелците са едни от тях. - Савин не го изрече като въпрос, а като потвърждение на фактите.
Уебър кимна.
– Точно заради това трябва да се уверя, че Мосад не са проникнали в агенцията: защото имаме компания отнякъде.
Рут го погледна, този път не се усмихваше и за известно време даже не мигваше.
– Ще ви помогна с абсолютно всичко, което мога, господин директор.
Двамата се ръкуваха.
– Благодаря ти - отвърна Уебър. - Искам да направиш още нещо за мен: не говори с никого за това, с никого. Ще обмисля много внимателно онова, което ми каза. Засега обаче не искам никой да знае. Не искам да мътя водата. Без много приказки, без дела, без аларма. Ако Конгресът попита защо не е бил уведомен по-рано, проблемът си е мой, ясно? Можеш ли да ми обещаеш?
– Да, сър - отвърна жената и отново го изгледа с адвокатския си поглед, който едновременно беше интимен и дистанциран.
*
* *
Савин си тръгна. Уебър затвори вратата и се настани в големия червен кожен фотьойл. Затвори очи и започна да обмисля ситуацията. На Рут Савин можеше да се вярва: беше изрекла много неща, които щяха да хвърлят подозрение върху една виновна личност, но невинният човек не би се страхувал. Повярва и, когато сподели лоялността си към Съединените американски щати, но понякога животът беше доста по-сложен от това.
За едно нещо беше напълно убеден: беше му дала обещание, което нямаше да наруши, като разкрие пред някого какво и беше казал, нито щеше да предприеме действия, които да подскажат за разследването на Уебър. Ако нарушеше клетвата си, тримата невидими приятели на Греъм в бюрокрацията на националната сигурност щяха да засекат действията и и той щеше да научи.
32. Вашингтон
Второто име в списъка за подлагане на стрес тест беше Ърл „Блек Джек“ Бийзли, шефът на Службата за прикритие. Бийзли беше роден, за да бъде картоиграч или шпионин - за късмет беше и двете. Можеше да е дете на Изтока, в смисъл, че лъжеше толкова лесно и достоверно, че дори за полиграфа беше трудно да отчете заблудата.
В интерес на истината Бийзли беше дете на Бронкс: баща му беше портиер на сграда на Пето авеню, един от първите чер- нокожи, които се бяха уредили на тези завладени от ирландската мафия длъжности. Старецът му винаги беше добре облечен и педантичен. Един от наемателите се беше заинтересувал от него и от семейството му и така Бийзли влезе в модерно частно училище, след което спечели стипендия за „Принстън“. Един ден блудният син пропусна часовете си и отнесе красивото си лице и фотографската си памет в едно казино в Атлантик Сити, и така започна животът, който много от колегите му наричаха приключението на „черния Джеймс Бонд“.