Бившият му съученик се занимаваше с всички деликатни въпроси в Министерството на правосъдието: шпионските случаи, молбите за наблюдение и съдебни гаранции, преследване на служители на разузнаването, чиито дела трябва да се прекратят, защото информацията е прекадено опасна, за да бъде разкрита. Той беше плешив, с голям корем и поведението на амбициозен държавен служител. Купуваше си костюмите от „Джос. А. Банк“. Живееше просто в къща на Силвър Спринг, която беше най-доброто, което можеше да си позволи със заплатата си в Министерството на правосъдието. Компенсацията му беше, че ако имаше някой в правителството, който знаеше всички тайни, то това беше Уолтър Айвс.
Уебър се обади в дома му и го помоли да се срещнат същата вечер в един бар на „Джи Стрийт“, зад сградата на ФБР, където пиеха едно време, когато Греъм идваше на посещения във Вашингтон в ранната си бизнес кариера. Айвс не го попита защо; не беше виждал стария си приятел, откакто беше поел работата в ЦРУ, но знаеше, че няма да му се обажда, ако не беше важно.
Барът беше стар мрачен ирландски пъб, който беше оцелял въпреки западането си, докато целият квартал се превръщаше в едно шикозно местенце. Това място някога приютяваше в следобедите си разорени адвокати и агенти на ФБР, които се преструваха, че работят, преди да бъде изобретен мобилният телефон, който превърна подобно бягство в нещо невъзможно.
Айвс се довлачи в заведението. Беше облечен в дънково работно яке и чифт панталони, придържани от тиранти, които правеха корема му да прилича на медицинска топка. Носеше дебели очила и се оглеждаше наоколо като човек, излязъл от приют за бездомни. Уебър изглеждаше с десет години по-млад от съученика си.
Айвс се настани в сепарето срещу Греъм и се усмихна доволно. Забавляваше се от мисълта, че Уебър, който винаги обичаше да казва нещата направо, беше станал директор на ЦРУ; Айвс считаше злоупотребите със служебно положение за безобразие.
Греъм си поръча уиски, а гостът му севън ъп. Това беше друга интересна черта на Айвс: обичаше да се навърта в барове, но не пиеше.
– Ти се занимаваш с делото на Янковски, нали? - попита Уебър, след като си размениха обичайните любезности.
– Янковски е тъпак. Този тип отдавна да го няма, ако зависеше от мен. - Уолтър все още говореше с нюйоркски акцент, наследство от детството му, прекарано в Куинс.
– Затъва ли?
Айвс кимна.
– Ще пледира виновен. Имам петдесет незаконни подслушвания, преди дори да започна с конспирацията. Журито жив ще го изяде.
– Нуждая се от услуга - каза Греъм.
– Не правя услуги.
– Тогава не е услуга. Въпрос на националната сигурност е.
– Това е различно - отвърна Уолтър. - Какво ти трябва?
– Какво можеш да ми кажеш за Блек Джек Бийзли? Разполагаш ли с достатъчно, за да го намесиш в разследването на Янковски?
– Вероятно не. По-умен е от бившия си шеф.
– Сътрудничи ли ви?
– Малко. Казва, че не знае нещо значимо, но ме снабди с някои имена и дати. Той и адвокатът му действат така, все едно са най-добрите ми приятели. Като ги слушаш, можеш да си помислиш, че Бийзли работи за „Обща кауза“119.
– Кое е най-доброто, което имаш за него? Не искам нещо, което можеш да докажеш в съда, а което чувстваш, че е важно.
– Трябва да внимавам, приятелю. Дори с теб. Това, за което ме питаш, е забранена територия. Съдията ще ме разпне.
– Какво ще кажеш за руската връзка? - натисна Уебър. - Споменава се в архивите на агенцията. Част от нея поне: ко- марджийските връзки. Кипърските сметки.
– Мамка му, щом разполагаш с това, за какво съм ти аз?
– Защото са стари новини и хората вече ги знаят, а и Бийз- ли вече си е покрил задника. Нуждая се от нещо ново.
– Господи, Греъм. Какво ти е сторил? Изчукал е приятелката ти ли?
– Нямам такава - промърмори Уебър. - Стига глупости.
– Съжалявам - извини се Уолтър. - За какво ти трябва?
– Нуждая се от помощта на Бийзли за нещо голямо. Но първо трябва да се уверя, че не работи за някой друг. Трябва да го хвана за топките и да видя с какво си имам работа.
– Смяташ, че работи за руснаците? Мамка му, вържи го за кутията. Не си губи времето с мен. Разпитай го сам.