33. Вашингтон
На следващата сутрин Уебър тръгна по коридора към офиса на Ърл Бийзли и промуши главата си през вратата. Не беше точно неочаквана среща. Греъм беше помолил Мари да се обади предварително, за да се увери, че уважаемият ръководител на Националната служба по прикритие е наличен. Бийзли скокна от бюрото си, когато директорът пристигна, и се престори на изненадан. Той беше уведомен от своята секретарка - жена от афроамерикански произход, в средата на петдесетте си години, която беше негов личен асистент вече близо десетилетие.
Бийзли беше облечен безупречно както винаги, носеше една от своите ризи „Търнбул & Асер“ на сини ресни и с бяла яка и маншети, които контрастираха на какаовата му кожа. Ръкавелите му бяха златни, закупени от „Тифани“. Коланът му беше от алигатор, както и обувките. Костюмът му прилягаше идеално на всяка част от тялото му, беше му ушит по мярка от неговия шивач в Хонконг, който винаги беше твърдял, че е шивачът на Ричард Никсън.
Уебър изглеждаше спретнат, но някак си по-износен, от- колкото беше преди месец; все още поддържаше небрежния, неофициален външен вид, но сега не беше толкова убедителен, а и подчинените му бяха спрели да му подражават.
– Как е живата легенда? - попита Уебър.
– Много добре всъщност. Как сте вие, господин директор? Стоите ли настрана от неприятностите?
– Точно обратното. Газя здраво в тях с двата крака.
– Така говорят и хората, но аз им казвам: не залагайте срещу милиардер. Голяма грешка е.
– Поласкан съм.
Уебър се приближи до Бийзли и снижи глас:
– Трябва да говоря с теб. Извън фабриката за лепило. Какви са плановете ти за довечера?
– Освен да чукам новата си приятелка ли? Никакви.
– Добре, да излезем тогава. Ще вземем моята кола.
– Сигурен ли сте? Знаете какво си мислят всички, когато видят добре изглеждащ чернокож в ескалейд.
Уебър се засмя.
– Някой ден ще трябва да престанеш с тези расови глупости.
– Но не още. Ще се видим в седем и половина. Знам, че не си тръгвате от службата по-рано, защото моята сродна душа Даяна ми докладва. Всъщност това е лъжа. Мари ми докладва. Искам да сте параноичен, че братята и сестрите наблюдават всеки ваш ход.
– Добре се справям с параноята, благодаря ти. Ще се видим в седем и половина.
*
* *
Бийзли пристигна в уречения час. Преди това беше прекарал деветдесет минути във фитнеса. Уебър от своя страна имаше срещи една след друга. Точно това за него беше изненадата да управляваш голяма агенция: беше изцяло пирамидална, като някаква голяма американска корпорация от 50-те години на миналия век. Директорът трябваше да взима решения по цял ден, всеки ден, за да улови всички нишки на огромната си тайна бюрокрация и да ги стисне здраво в ръце, все едно държеше поводите на екип от хиляди коне.
Двамата се качиха в асансьора и отидоха в мазето. Уебър каза нещо на спокойния Фонг, шефа на охраната му, без да може Бийзли да го чуе, и охранителят го предаде на шофьора на големия кадилак.
Блек Джек се качи отзад до Греъм.
– Мразя тези шибани коли - каза чернокожият мъж. - Стават само за сутеньори и проститутки. Защо не си вземеш нещо прилично като лексус или рейндж ровър? Дори един форд ек- спедишън би бил по-добър от това, което казва: Аз съм вашата кучка, господин президент. Идвам веднага.
– Млъквай, Блек Джек - каза Уебър и се опита да не се засмее. Погледна към шофьора, който също беше потиснал усмивката си. - Да се махаме оттук.
Излязоха от гаража и завиха наляво по заобиколен път, който ги отведе до Джордж Вашингтон Паркуей, а след това и до Рузвелт Бридж. Двамата мъже бяха мълчаливи през по- голямата част от пътя: Уебър беше затворил очи и си почиваше след напрегнатия ден. Бийзли проверяваше личните си съобщения на своето блекбери. Отново беше разведен, за втори път, и в службата се носеха слухове, че всяка вечер е с различна красива жена.
Ескалейдът прекоси моста и продължи по Осемнадесета улица. Когато мина покрай Ем Стрийт, зави наляво по една странична уличка и отново наляво в една още по-малка уличка.
– Къде отиваме, господин директор?
– Ще видиш. Изненада е.
Автомобилът спря в една алея зад „Ем Стрийт“, пред задните врати на барове и ресторанти, които бяха запълнили протежението и. Знакът пред ескалейда гласеше: „Щастливи дами“. Уебър слезе от джипа и се насочи към вратата на заведението. Бийзли го последва и се обърна към него.
– Да не ме водиш да гледаме цици? - попита той.
– Така изглежда - отвърна Греъм. - Какво има? Да не се страхуваш от бели момичета?
– По дяволите. - Бийзли заклати глава и последва шефа си.