Изкачиха се по тясно стълбище към мрачно помещение, което беше осветено единствено от светлината на прожекторите над танцьорката, която вече беше останала само по бикини. Уебър се отпусна в едно сепаре в задната част на заведението, почти не се виждаше от другите посетители. Бийзли се разположи до него, като, преди да седне, изглади панталона и сакото си, за да не ги измачка.
– Ти си луд негър - каза Блек Джек.
– Благодаря ти. Какво ще пиеш? - Една сервитьорка се беше появила в момента, в който седнаха. Уебър си поръча уиски „Макалън“, чисто, и Бийзли поиска от същото, с лед и пръст сода. Танцьорката се поклащаше и извиваше под светлините. Жената беше изключително надарена от кръста нагоре и приличаше на фолксваген, който дърпа товара на тир. Близ- костоящите до нея пияни мъже я аплодираха и слагаха пари в жартиерите и. Питиетата пристигнаха. Уебър чукна чашата си в тази на Бийзли и отпи голяма глътка.
– Чувал съм, че някога началниците са водили агентите тук - започна Греъм. - Това е било, преди светът да стане хардкор. Мисля, че в днешно време трудно можеш да впечатлиш някого с чифт цици.
– Не е ли грозната истина точно такава? Аз също някога бих водил агентите си тук, но хората щяха да си помислят, че съм някой пласьор на кокаин.
– Бих казал, че това е добро прикритие за човек от Ексетър.
– Учил съм в Андовър, задник. - Бийзли беше много чувствителен, когато станеше въпрос за частното му училище, което контрастираше на модния образ, който си беше създал. Уебър разполагаше с това предимство над Блек Джек. Той беше момче от средната класа на Питсбърг. Единствения път, в който се беше доближавал до частно училище в младежките си години, беше по време на един абитуриентски бал в академия „Шейди Сайд“, когато беше нает за сервитьор.
Танцьорката се приближи до сепарето им. Наведе се ниско над Бийзли и почти забърса снежнобелите си гърди в черното му лице. Хората в бара не виждаха много добре, но някои от тях подсвиркваха. Уебър сложи двадесет долара в жартиера и и и направи знак да се разкара.
– Това беше вълнуващо - каза Бийзли. - Тези големи неща истински ли са?
– Разбира се, че не са - отвърна Греъм. - Господ не ги прави в такива размери. Пий. Тръгваме си.
– Искаш да кажеш, че няма да останем за танц в скута? Тъкмо започна да ми харесва тук.
– Съжалявам, отбиването ни тук беше просто за заблуда на бодигардовете ми. Те са навън и оглеждат клиентите. Междувременно ние ще отидем до един апартамент, където можем да поговорим.
– Уха. Сигурно работиш за ЦРУ
– Уча се.
Уебър остави четиридесет долара на масата. Надигна се от мястото си и слезе по задните стълби. Бийзли го следваше по петите. Големият ескалейд беше изчезнал. Греъм го поведе по една уличка и само след няколко десетки метра зави надясно към задния вход на жилищна сграда, построена от червена тухла.
Уебър почука на сервизната врата; явно го очакваха, за- щото му отвори мъж в дрехите на уредник, който ги поведе към апартамент на втория етаж. Беше обзаведен като секретна квартира - на плота, който разделяше дневната от кухнята, бяха оставени храна и напитки.
Наляха си отново уиски и седнаха един срещу друг на масата за хранене. Най-накрая Уебър, изглежда, се беше отпуснал. Бийзли обаче, все още несигурен за причината на това нощно препускане, като че ли се изнервяше повече и повече. Черно- кожият мъж се наведе над домакина си.
– Добре, Греъм, аз съм на ход. Защо изведе един трудещ се човек като мен на училищна нощна забава, след като знаеш, че вече трябва да съм си у дома и да звъня на мама?
– Както ти споменах тази сутрин, двамата трябва да си поговорим. Има проблем в Ривър Сити и ние се налага да го разрешим много бързо.
Бийзли вдигна ръце в подигравателен протест.
– Какво съм направил? Винаги обвинявай чернилката.
Уебър стовари юмрука си върху масата и разклати чашите.
– Зарежи глупостите. Тази вечер двамата с теб ще бъдем сериозни поне веднъж в живота си. Искам някои отговори.
– Добре, схванах за сериозната част. Ще си поставя принстънската физиономия на лицето, ако така ще се почувстваш по-добре.
– Не си слагай никакви физиономии, просто ме слушай. Иначе ще попаднеш в света на болката. Сериозен съм.
Блек Джек се облегна назад в мястото си, изненадан от пря- мотата в думите и държанието на Уебър. Той можеше да е суров човек, когато искаше да привлече нечие внимание. Бийзли се ококори насреща му, доста по-сериозно сега. Дотук беше с игричките си, не знаеше накъде ще поеме шефът му.
– За какво е всичко това? Заради Морис ли е? Защото не знам нито къде е, нито какво прави. Малкият шантавел крие всичко от мен.