– Янковски искаше да научи за хора, които са добри в кри- енето на пари. Не попитах защо, но можех да предположа. Затова му дадох двете най-добри имена, с които разполагах. Не го попитах какво ще прави с тази информация, а и той не ми сподели.
– Истината ли ми казваш? - притисна го Греъм. Винаги беше смятал, че човешките същества засичат лъжите по-добре от машините.
– Да - отвърна Бийзли. Не каза мамка му, да, или това е проклетата истина, или някакъв друг красноречив отговор. Просто потвърди истинността на отговора си. Уебър реши да му повярва.
– Добре - съгласи се директорът. - Обвинението се оттегля. Кажи ми нещо друго, докато още сме на вълна споделяне. Руснаците държат ли с нещо Янковски? Дали им е помогнал да проникнат в агенцията?
Бийзли остана мълчалив за няколко мига, преди да отговори:
– Не знам. Самият аз съм си задавал същия въпрос. СВР щяха да го изпепелят, това е ясно, ако президентът не го беше уволнил. Но никога не съм забелязал някакъв знак, че руснаците са го хванали на въдицата си, а съм се оглеждал сериозно.
Уебър кимна. Реши да повярва и на това. Имаше още един въпрос, който не се беше оформил в ума му до този момент.
– Защо президентът чака толкова дълго, за да уволни Ян- ковски? Доста хора са подозирали, че краде пари. Било е всеобща тайна, но президентът не е направил нищо тогава. Какво се промени?
– Искаш ли да чуеш моето предположение? Защото то е всичко, с което разполагам.
– Да, разбира се.
– Сирил Хофман харесваше Янковски. Той каза на президента, че ще оправи проблема. Когато Хофман видя, че Янков- ски е затънал до уши, се отказа от него.
Уебър затвори очи и се опита да навърже в мрака на ума си всички тези части от пъзела. Чувстваше клепачите си натежали от умората, все едно някакви тежести ги дърпаха надолу. Бийзли забеляза изцеденото изражение на лицето на шефа си и се протегна.
– Хей, добре ли си, господин директоре?
Греъм въздъхна и отвори очи. Почувства странно успокоение да види Блек Джек срещу себе си - перфектната му вратовръзка беше измачкана, бялата му яка беше плувнала в пот.
– След като те подложих на месомелачката, искам да те помоля за услуга - каза Уебър.
– Каква е тя, шефе?
– Много е деликатна. Ако някой някога ме попита за този разговор, ще отрека истинността му.
– Добре. Чатнах. Чувството е взаимно.
– Работата не е шега, както сам ще разбереш. В нея е включен и Хофман. Искам да намериш всичко в архивите си, което може да засяга чуждестранните му инвестиции.
– Моля? Да не си си изгубил ума?
– Не. Точно обратното. Знам, че преди няколко години Хофман е бил разследван заради връзките му с няколко високотехнологични компании в Китай чрез негов приятел пакистанец, който е бил начело на междуведомственото разузнаване на Пакистан. Темата е повдигана пред Борда на съветниците, когато бях негов член. Искам малко документация по случая.
– Ухаа! - отвърна Бийзли. - Могат да ме уволнят за това.
– Аха, но това може да стане и ако нещо от обсъжданото преди малко излезе наяве. Нуждая се от информацията бързо, например утре сутринта. Трябва да си много експедитивен. Накарай някоя от секретарките ти да го направи, за да не оставяш никакви следи. Можеш ли да се справиш?
– Каква е моята полза?
– Оцеляването - отвърна Уебър, - както и едно продължително и успешно бъдеще.
Бийзли изгледа преценяващо директора. Беше прав за онова, което сам каза за себе си: учеше се.
– Ти си един корав кучи син, нали?
– Да, такъв съм - отвърна Греъм. - Хайде да се прибираме.
Напуснаха апартамента през задното стълбище, но този
път Уебър тръгна към яркото осветление на Осемнадесета улица, зави по „Ем Стрийт“ и се насочи към „Щастливи дами“. Двама едри мъже стояха пред входа на заведението и оглеждаха преминаващите хора. Когато забелязаха директора да се приближава към тях, се стреснаха. Ескалейдът беше паркиран в края на сградата и само след секунди тръгна към тях.
– Аз съм твоят негър - прошепна Бийзли, докато се качваха в колата. - Можеш да разчиташ на мен.
Уебър отвърна в ухото му:
– Ти си мой колега. И наистина е така: разчитам на теб.
34. Вашингтон
Греъм Уебър обмисляше как да подходи със Сирил Хофман, мъжа, който въпреки своята ексцентричност беше изключителен авторитет. Хофман беше балансът между шпионските агенции, Конгреса и Белия дом от толкова дълго време, че вече действаше интуитивно. Носеха се слухове, че е усвоил доста от характерните черти на пакистанските и йорданските шефове на разузнаването, с които беше работил толкова дълго време, но това не беше вярно: Хофман беше порядъчен и благороден джентълмен, а не таен полицай от Третия свят. Винаги знаеше как иска да приключи нещо, дори когато никой друг не знаеше. Беше назначен за директор на националното разузнаване поради простата причина, че беше най-добрият мениджър в занаята. Изключително добър беше в разрешаването на проблемите на другите хора, след което се оттегляше в своя свят на опери и редки книги.