Хофман извади мобилен телефон от вътрешния джоб на синьото си яке, точно под надписа „Сирил“, и се обади на помощниците си, които го чакаха в яхтклуба.
– Нуждаем се от теглене - каза в апарата. - Изпрати катера.
Прибра телефона. След тридесет секунди видяха двумоторна моторница, която тръгна от яхтклуба и се насочи към тях с висока скорост. Няколко минути по-късно един униформен служител от катера на бреговата охрана закачи въжето за теглене за (Redacted).
Хофман стоеше неподвижно на кърмата. Носът на лодката се вдигна, когато въжето се опъна, след което моторницата тръгна напред, като влачеше товара след себе си. Кърмата на платноходката беше толкова ниско, че малко не стигаше на водата да се озове вътре в нея, и само опръскваше боровинково- червените панталони на Сирил.
Уебър го огледа внимателно, прецени го: Хофман беше готов да пожертва Джеймс Морис с безразличие, граничещо с безпощадност, но какво всъщност се опитваше да предпази по този начин? Директорът на националното разузнаване се съмняваше, че Морис е инструмент в ръцете на китайското разузнаване, а вероятно и на руското, но прямотата, с която го каза, караше това твърдение да звучи съмнително. Явно Хофман знаеше повече, отколкото искаше да каже.
Ами за собствените му чуждестранни връзки? Директорът на разузнаването беше настръхнал, когато Уебър спомена за отношенията му с китайците и руснаците, но това беше само един от аспектите на глобалната мрежа на Хофман. Греъм събираше елементите на една комплексна история, но Сирил беше прав: не разбираше достатъчно добре с какво си имаше работа. Все пак, като наблюдаваше гневните и мрачни реакции на ДНР, Уебър се надяваше съвсем скоро да научи още. Всеки допускаше грешки, дори и Сирил Хофман.
Директорът на разузнаването беше мълчалив. Беше си изнесъл речта и в замяна чу много повече, отколкото очакваше. Водното приключение беше приключило. Хофман погледна часовника си. Мълчанието властваше наоколо, докато малкият плавателен съд не стигна до сушата.
*
* *
Същия ден в Хамбург К. Дж. Сандовал продължаваше да изпълнява задълженията си в консулството на улица „Алсте- руфер“, когато получи анонимно писмо на работното си име Валери Тенант. В плика намери снимка, която беше принтирана от обявление в интернет. На страницата беше написано на немски „Ein Held“. Герой. Под думите беше фотографията на мъж, който Сандовал веднага разпозна.
Това беше мършавото, променено, но непогрешимо лице на Джеймс Морис. Китън знаеше кой и беше изпратил снимката. Щефан Грулиг, хакерът, който ненавиждаше онези, които серяха в интернет църквата му. Посланието му беше, че другарите от хакерския подземен свят по незнайна причина бяха издигнали Морис като шампион на тяхната кауза. Нямаше нужда Грулиг да подписва писмото, той беше единственият човек, който я познаваше под самоличността Тенант.
Сандовал сканира снимката и изпрати криптиран файл до един от псевдонимите на Греъм Уебър в централата.
*
* *
Когато Уебър получи фотографията, тя потвърди най- големите му опасения за Морис. Искрата, която беше забелязал преди месеци в Лас Вегас - страстта, която правеше младия мъж толкова креативен служител, - беше прогорила клетвата му за лоялност.
Уебър се обади на Бийзли и го помоли да работи с подразделението в Лондон, за да се използва мрежата за наблюдение, с която разполагаше британската полиция, за да се намери Джеймс Морис, спешно, веднага, и да бъде арестуван на място, ако бъдеше открит. Британците казваха, че разполагат с четири милиона скрити камери в страната си. Подобна мрежа за наблюдение трябваше да е способна да стори почти всичко, освен да вижда през маскировката.
Уебър отправи още една молба към Бийзли. Помоли го веднага да повиши Китън Сандовал с една степен, GS-14, и да започне да се оглежда за някое директорско място в службата си по заповед на директора на ЦРУ;
35. Сен Брийок, Франция
Сирил Хофман така и не беше открил наистина „неутрално“ място по времето на Студената война, независимо какво говореха хората за Виена, Истанбул, Берлин и Хонконг. Това бяха градове, които просто се бяха разкрачили над огневата линия. Най-доброто място, което можеше да определи като свободна зона за всичките си десетилетия на служба към разузнаването, беше Франция. Нуждата на французите постоянно да прикриват тайни правеше страната дискретно място за срещи. Бизнес елитът тук беше въвлечен в корупционни схеми, които бяха по-подходящи за Ливан, но не и за центъра на Европа. За да се проникне в забранената Франция, беше необходимо да разполагаш с френски домакин, който да е част от „reseaux“, мрежите на властта и корупцията. Хофман беше намерил това място рано през своята кариера.