Когато се приземиха, ги очакваше тъмносин ситроен с френски номера, който щеше да отведе Хофман и Сердуков до Сен Брийок. Оставиха Де Монсо да пази самолета, както беше изразът. Двама добре въоръжени военни от щаба на военновъздушните също бяха там, за да охраняват комуникационното оборудване на Сирил.
*
* *
Ситроенът остави Хофман и неговия руски приятел пред една къща край брега над скалите на Сен Брийок. Ноемврийският вятър беше смразяващ, но в небето грееше ниско слънце. Сирил носеше куфарче. Поведе руснака в къщата. Отвън приличаше на изоставена крайбрежна вила, построена някъде около 30-те години на миналия век и оставена като реликва от това време, дървото беше износено, а боята се беше излющила. Вратата беше отворена и вътре беше топло и добре осветено.
Хофман предложи на госта си да седне на един от двата огромни плетени стола, разположени до прозореца с изглед към морето. Прозорците бяха изчистени и гледката към вълните, които се блъскаха в назъбените скали на брега на Бретан, беше перфектна.
– Нека ти разкажа една история, преди да преминем към работата - каза Хофман. - Имаш ли нещо против? Малко да се разведрим.
– Винаги съм харесвал историите ти, Сирил. Карат ме да забравя с какво се занимавам.
– Не и в този случай, скъпи ми Михаил. Съвсем не. Даже искам с нея да засиля сетивата ти.
– В такъв случай е нормално - отвърна Сердуков. „Нормално“ беше любимата дума на всеки руснак, вероятно защото в животите им толкова малко неща бяха такива.
– Искам да ти разкажа как се сдобих с тази къща - продължи Хофман. - Даже историята е тайна, но ще ти помогне да разбереш какво ще ти предложа след малко. Не ти ли звучи разумно?
– Разбира се, Сирил. Цял един живот ми е доказателство, че си разумен.
На перваза на прозореца имаше бутилка уиски. Хофман наля чаша за себе си и чаша за руския си гост.
– Е, та ето я и нея: придобих тази къща от една французойка, която, смея да кажа, е била най-великата шпионка на Втората световна война. Ако не е била тя, може би никое от нашите правителства нямаше да съществува; в интерес на истината целият ни свят щеше да е различен. Моята френска приятелка, ще я наричам „Жулиет“, откраднала една от най-големите тайни на войната - тази, че нацистите са почти готови с техните ракетни бомби В-1 и В-2. Само Бог знае как, но тя успяла да придума някакъв немски офицер да и сподели това, вероятно той също не е искал Хитлер да спечели войната. Така са правили нашите предци, твоите и моите: крадяли са тайните, с които спечелиха войната.
– Много интересно наистина, Сирил. Но ти не си професор по история, нито аз съм такъв. Също така не си в бизнеса с плажни недвижими имоти, поне не знам такова нещо. Така че ако трябва да бъда честен, не те разбирам накъде биеш.
– Много си нетърпелив. Не ти приляга за руснак. Остави историята да се разгърне. Та така: причината, поради която моята приятелка Жулиет ми продаде тази къща, беше, че тя имаше голяма сантиментална стойност за нея, но в същото време не можеше да я гледа. Точно от това място трябвало да бъде спасена от британците и заведена в Лондон, за да бъде разпитана по-подробно за ракетните бомби. Една гумена лодка щяла да я отведе оттук.
Хофман погледна навън през прозореца до едно място точно покрай прибоя, в подветрената част на малко скалисто за- ливче.
– Виждаш ли го? Е, британската лодка била там и Жулиет била готова да се качи в нея. Но някой я предал на германците. Предал я! Продал я за нищо тази смела жена. И тя била арестувана тук, точно тук, в този град, от Гестапо.
– Забележителна жена. Имахме много като нея в Сталин- град и Санкт Петербург. Опитваме се да ги помним, но е трудно вече. Страната, за която умряха - Съветският съюз, вече не съществува. Вие ни го отнехте. Това ме натъжава, съжалявам. Какво стана с твоята приятелка Жулиет?
– Ще разбереш, Михаил, защо исках да ти разкажа историята! Беше отведена от нацистите в Германия. Прекара една година в концентрационни лагери. Равенсбрюк. Торгау. Кьо- нигсберг. Най-лошите. Гладувала е, била е бита, измъчвана. Няма нужда да ти обяснявам подробностите. Но ето го и чудното: през цялата тази кошмарна година тя никога не казала на германците каква тайна е разкрила на британците. Нито дума. Останала мълчалива. Те не разбрали, че тя е откраднала най- напредналите им технологии и позволила на британците да се борят с оръжието, което е можело да промени края на войната.
Хофман се облегна в стола си. Отпи от уискито си. Посочи към малкия залив и повтори отново:
– Точно там.
– Защо ми разказа тази история, Сирил? Ако това е прелюдията, каква е музиката?
Хофман подаде на Михаил Сердуков куфарчето, което носеше със себе си. Вътре в него се намираше редактирана версия на документите, които Ариел Вайс му беше дала и които той беше подготвил по време на полета до Франция.
– Имаме проблем - съобщи Хофман, - ти и аз, и всички хора, които са наследници на света, който Жулиет създаде за нас. Проблемът е, че онези от по-младата генерация, които не разбират какво всъщност представляват шпионажът и саможертвата, се опитват да разкъсат света. Смятат, че щом технологиите свързват всички днес, този свят е отворен и в него не трябва да има тайни. Ти и аз знаем, че не е така. Двамата сме наясно, че без тайни ще изгубим най-ценните неща, които се опитваме да браним.
– Всичко това е за Джеймс Морис - разбра Сердуков.
– Наистина е за него. Знам, че си професионалист, Михаил, така че няма да изпадам в подробности, за да ти доказвам, че хората ти са влезли в контакт с Морис или че са му предали класифицирана информация. Или че - ако не бъркам - службата ти е убила млад мъж в Хамбург, който е научил за проникването на Морис в агенцията и се е опитал да ни предупреди.
Сердуков вдигна ръце в знак на протест, но Хофман не му обърна внимание.
– Моля те, Михаил. Не те обвинявам в нищо. И мога ли да ти припомня: Qui s’excuse, s’accuse129. Не, исках да обърна внимание на следното: имаме интерес да накараме господин Джеймс Морис и неговата малка мрежа от доброжелатели да изчезнат. Мисля, че знаеш къде се кани да удари той. Е, аз също съм наясно. АНС го разбра вчера. Планира да атакува онзи атавистичен символ на световните финанси, Банката за международни разплащания.
Сердуков сви рамене.
– Какво от това? - попита той.
– Моето мнение е същото. Даже виждам ползите за нашите две правителства. Но важното е, че своеволията на Морис трябва да престанат. Мога да прехвърля вината за БМР приключението му на други. Но не и ако твоите колеги продължават да се държат безотговорно.
– За какви други „своеволия“ говориш? - попита Сердуков.
– Онези с китайците. Те са удобни за двама ни. Ще видиш в документите, които ти нося, че младият Морис е малко хаотичен в международните си контакти. Това не е нещо характерно за един надежден агент.
Сердуков се усмихна въпреки волята си.
– Съвсем не е - съгласи се руснакът. - Ненадежден човек е от онова, което ми казваш.
– Точно така. Знам, че си разумен човек. Винаги си бил, от първия миг, в който се запознахме, преди колко беше, двадесет години?
– Тридесет - отвърна Сердуков. - Как искаш да свършим тази... работа?
– Ах, скъпи ми приятелю, остави това на Сирил. Просто исках да се уверя, че сме партньори по случая. И че всичко това ще остане заровено под океана на океаните.
Руснакът погледна към брега, който постоянно биваше нападан от вълните и се превръщаше в пясък.
– Да - отвърна той. - Мисля, че е възможно.
Хофман се ръкува с него и му наля още едно питие. Двамата отидоха да се разходят покрай брега, за да се разтъпчат, но не се бавиха много. Бяха си свършили работата и беше време да се прибират по домовете си. Сердуков влезе в синия ситроен, носеше куфарчето, което Сирил му беше дал, и се насочи обратно към Париж с колата.
Хофман му помаха за довиждане. Стоеше до прозореца на автомобила, все едно изпращаше член от семейството след гостуване в крайбрежното му имение. След малко пристигна друга кола за Сирил и го върна на малкото ветровито летище до Сен Мало в Динар, където двигателите на гълфстрийма вече виеха.
Френският домакин, Камий де Монсо, изпрати Хофман на пистата. Американецът, който разполагаше със специално разрешение от военновъздушните власти на Франция за използване на въздушното им пространство, отлетя директно за Вашингтон, прелитайки над Ламанша и Ирландско море. Де Монсо се върна с хеликоптер до Париж и до вечерта вече беше на работното си място.