– Точно там.
– Защо ми разказа тази история, Сирил? Ако това е прелюдията, каква е музиката?
Хофман подаде на Михаил Сердуков куфарчето, което носеше със себе си. Вътре в него се намираше редактирана версия на документите, които Ариел Вайс му беше дала и които той беше подготвил по време на полета до Франция.
– Имаме проблем - съобщи Хофман, - ти и аз, и всички хора, които са наследници на света, който Жулиет създаде за нас. Проблемът е, че онези от по-младата генерация, които не разбират какво всъщност представляват шпионажът и саможертвата, се опитват да разкъсат света. Смятат, че щом технологиите свързват всички днес, този свят е отворен и в него не трябва да има тайни. Ти и аз знаем, че не е така. Двамата сме наясно, че без тайни ще изгубим най-ценните неща, които се опитваме да браним.
– Всичко това е за Джеймс Морис - разбра Сердуков.
– Наистина е за него. Знам, че си професионалист, Михаил, така че няма да изпадам в подробности, за да ти доказвам, че хората ти са влезли в контакт с Морис или че са му предали класифицирана информация. Или че - ако не бъркам - службата ти е убила млад мъж в Хамбург, който е научил за проникването на Морис в агенцията и се е опитал да ни предупреди.
Сердуков вдигна ръце в знак на протест, но Хофман не му обърна внимание.
– Моля те, Михаил. Не те обвинявам в нищо. И мога ли да ти припомня: Qui s’excuse, s’accuse129. Не, исках да обърна внимание на следното: имаме интерес да накараме господин Джеймс Морис и неговата малка мрежа от доброжелатели да изчезнат. Мисля, че знаеш къде се кани да удари той. Е, аз също съм наясно. АНС го разбра вчера. Планира да атакува онзи атавистичен символ на световните финанси, Банката за международни разплащания.
Сердуков сви рамене.
– Какво от това? - попита той.
– Моето мнение е същото. Даже виждам ползите за нашите две правителства. Но важното е, че своеволията на Морис трябва да престанат. Мога да прехвърля вината за БМР приключението му на други. Но не и ако твоите колеги продължават да се държат безотговорно.
– За какви други „своеволия“ говориш? - попита Сердуков.
– Онези с китайците. Те са удобни за двама ни. Ще видиш в документите, които ти нося, че младият Морис е малко хаотичен в международните си контакти. Това не е нещо характерно за един надежден агент.
Сердуков се усмихна въпреки волята си.
– Съвсем не е - съгласи се руснакът. - Ненадежден човек е от онова, което ми казваш.
– Точно така. Знам, че си разумен човек. Винаги си бил, от първия миг, в който се запознахме, преди колко беше, двадесет години?
– Тридесет - отвърна Сердуков. - Как искаш да свършим тази... работа?
– Ах, скъпи ми приятелю, остави това на Сирил. Просто исках да се уверя, че сме партньори по случая. И че всичко това ще остане заровено под океана на океаните.
Руснакът погледна към брега, който постоянно биваше нападан от вълните и се превръщаше в пясък.
– Да - отвърна той. - Мисля, че е възможно.
Хофман се ръкува с него и му наля още едно питие. Двамата отидоха да се разходят покрай брега, за да се разтъпчат, но не се бавиха много. Бяха си свършили работата и беше време да се прибират по домовете си. Сердуков влезе в синия ситроен, носеше куфарчето, което Сирил му беше дал, и се насочи обратно към Париж с колата.
Хофман му помаха за довиждане. Стоеше до прозореца на автомобила, все едно изпращаше член от семейството след гостуване в крайбрежното му имение. След малко пристигна друга кола за Сирил и го върна на малкото ветровито летище до Сен Мало в Динар, където двигателите на гълфстрийма вече виеха.
Френският домакин, Камий де Монсо, изпрати Хофман на пистата. Американецът, който разполагаше със специално разрешение от военновъздушните власти на Франция за използване на въздушното им пространство, отлетя директно за Вашингтон, прелитайки над Ламанша и Ирландско море. Де Монсо се върна с хеликоптер до Париж и до вечерта вече беше на работното си място.
36. Вашингтон
Джеймс Морис се качи на самолет от Париж до Вашингтон. Време беше да се прибира у дома: всичкият му софтуер и хардуер си бяха на мястото, трябваше само да натисне бутона „изпълнение“. Новата му самоличност беше стабилна, но не желаеше да се сблъсква с допълнителните нива на сигурност на „Хийтроу“ за полетите към Америка. Така че се уговори с една от приятелките на Беатрикс и остана за през нощта в Париж при нея. Сам се навираше между шамарите: знаеше, че Вашингтон е надул свирката за него и че всичко е свършено. Но поне щеше да се прибере у дома: тайните му самолично- сти и специални правомощия бяха непокътнати. Разполагаше и с основното преимущество на шпионите - той знаеше какво планира да прави, но никой друг не разполагаше с това знание.