– Спри да ме безпокоиш, мамка му. Кой, по дяволите, си ти?
Греъм се наведе над говорителя и заговори тихо, за да не може никой друг да го чуе.
– Шефът ти е, Греъм Уебър. Отвори сега или ще взривя шибаната врата.
Последва пауза от около двадесет секунди, след което последва жужене и вратата се отвори. Когато Уебър влезе във вътрешния офис, чу металните гилотини на шредера. Вратата се затвори зад гърба му и последва тихо бръмчене, когато заключването автоматично се задейства.
Морис се приближи до Греъм. Косата му беше по-дълга от последния път, растеше накриво. Под очите на по-младия мъж имаше големи кръгове, които показваха нечовешка умора. Носеше черна тениска и късо черно яке, което едва стигаше до кръста му. Беше изгубил голяма част от теглото си и като че ли тялото му имаше прекадено много кожа; китките му бяха толкова слаби, че изглеждаха така, все едно всеки момент ще се счупят. Краката му бяха обути с черни маратонки „Чък Тейлър“ с жълти връзки. Само пръстите му, дълги и нежни, изглеждаха непокътнати.
– Изглеждаш ужасно - каза Уебър.
– Току-що се прибрах у дома - отвърна Морис. - Попъту- вах известно време. Тъкмо щях да ти се обадя.
– Но не го стори. Така че дойдох аз да те видя.
Морис прехапа устната си. Обичайната му самоувереност я нямаше.
– Ще ме уволниш ли?
– Да. Също така ще те арестувам. Можеш ли да ми дадеш причина да не го правя?
– Не. Моля те, направи го. Изведи ме оттук. Честно. Мразя това място.
– Какво има, Джеймс? Изглеждаш така, като че ли си видял призрак. Разкажи ми.
– Не мога. - Очите му бяха изгубили искрата си.
– Добре - съгласи се Уебър. - Тогава аз ще ти разкажа нещо.
Директорът заговори с прямия, изтънчен тон, който беше използвал по времето на хиляди бизнес срещи.
– Затънал си в лайната, приятелю. Китайците те притежават. Може би руснаците също. Сексуалните ти фетиши са основна тема последните дни. Опитваш се да задействаш голям хак в БМР, като си мислиш, че никой не наблюдава, но си немарлив и си на път да бъдеш заловен. Така че ще кажа, да, затънал си здраво в лайната. И единственият, който може да те измъкне оттам, е Греъм Уебър. Но трябва да ми помогнеш.
Морис поклати глава и се разсмя едва - смях, който приличаше по-скоро на кикот.
– Звучиш като директора на ЦРУ
– Аз съм директорът на ЦРУ, Морис, а ти затъваш още повече, освен ако не започнеш да ми казваш истината.
Уебър удряше по бюрото, докато говореше. Звукът ехтеше в малкия изолиран офис. Джеймс се стресна първоначално, но после погледна настрани.
– В началото вярвах в теб - започна Морис. - Мислех си, че желаеш да промениш нещата. Но не е така. Просто искаш да бъдат безопасни. Съжалявам те. Те ще те унищожат.
Директорът насочи пръст към Джеймс.
– Спести си глупостите за затворническите ти мемоари. Вбесяваш ме. Знаеш ли какво? Ставам изключително неприятен човек, когато се ядосам. Може и да не съм наясно с всичко, но знам много повече, отколкото смяташ. Обещавам ти, че ще съжаляваш, че не искаш да приемеш предложението ми да ти помогна.
Морис сви рамене.
– Бих се радвал на помощта ти наистина. Но тя няма да ми помогне. Не можеш да направиш нищо за мен, господин директор. Ти си наковалнята, а не чукът.
– Кой ръководи това шоу? Обзалагам се, че дори това не знаеш.
– Питай господин Хофман.
– Вече го сторих - отвърна Уебър. - Каза ми, че затъваш. Ще те сломи заради Китай и сексуалните ти игрички.
Морис отново сви рамене.
– Не мисля така - отвърна той. - Но трябва да си зададеш въпроса защо ме хвърли като примамка. Защо сега?
– Добър въпрос. Какъв е отговорът?
– Хофман смята, че си глупак. Смята, че ще се хвърлиш във врялото олио и ще забравиш за пържолите.
Уебър бръкна в джоба на палтото си, извади един от телефоните „Нокия“ и го подаде на Морис заедно с лист хартия, на който беше написан номерът му.
– Обади ми се - каза Греъм. - Офлайн е. Нямаш много време. Може сега да не искаш помощта ми, но скоро ще се нуждаеш от нея. Или ще го сториш, или ще се окажеш по-тъп, откол- кото всички ме убеждават, че си.
Морис го изгледа скептично, но прибра апарата.
*
* *
Уебър напусна през голямата заключена врата и тръгна през операционната зала, където си спечели нови погледи върху себе си. Светлините в офиса на Ариел Вайс бяха включени, но тя не се виждаше в него. Това беше добре: Греъм имаше нужда да остане сам за малко. Големият му черен автомобил го очакваше с включен двигател. Уебър каза на шофьора си Оскар да включи сирената и да се върне бързо в Лангли.
Денят беше студен, първият намек за зимата се носеше във въздуха. От офиса си на седмия етаж Греъм можеше да види как сухите листа падат, подети от вятъра, и се трупаха пред входа на сградата на централата.