ЦРУ обяви, че е сезирало прокуратурата относно делата на Морис на база доказателства, предоставени от неговата заместничка. Нямаше последващо нейно описание. Медиите очакваха ареста на Морис, но двадесет и четири часа след разкриването на името му ФБР обяви, че той е напуснал страната, като е използвал киберумения, позволяващи му да прекосява нормалните граници.
ФБР уведоми Интерпол, както и всяка друга разузнавателна и полицейска служба, с която имаше взаимоотношения, и им осигури описание и информация за множеството самолич- ности на Морис. Бяха подадени сигнали в Букурещ, Москва и Банкок, но всички се оказаха фалшиви. Хакерският крал, който беше сринал Банката за международни разплащания, както се твърдеше, в полза на Китай (а вероятно и на други неизвестни), като че ли се беше изпарил в дигиталната мъгла.
*
* *
Греъм Уебър се завърна от своето „защитено секретно местоположение“ след седмица, когато ФБР и директорът на националното разузнаване бяха преценили, че той вече не се намира в опасност. Скривалището му беше в Бънкър Хил, Западна Вирджиния, близо до Кемп Дейвид и стария архипелаг от евакуационни бункери, приготвени за висши служители в случай на ядрено нападение по време на Студената война. Охраняваха го ден и нощ през тези седем дни, държаха го зад ограда, която беше пазена от кучета и въоръжени служители от офиса на директора на националното разузнаване. Всички комуникационни устройства на Уебър бяха конфискувани, ко- гато го вкараха в бронирания автомобил в ЦРУ; Усърдните му опити да се свърже с външния свят бяха неуспешни. За сметка на това получи достатъчно време да помисли, а умът му беше най-силното му оръжие.
Следобеда, в който Уебър беше пуснат, ЦРУ направи изявление - първо към служителите си, а след това и към публичното пространство. Обявлението разкриваше подозренията на онези, които бяха присъствали на случилото се на Мемориъл Бридж онази сутрин, - че е бил направен опит да се повреди бронираният автомобил на директора. Изявлението казваше също така, че от съображения за сигурност той е бил преместен на отдалечено и добре охранявано място.
Една слънчева ноемврийска сутрин в Западна Вирджиния един от охранителите на Уебър му даде да прочете изявлението.
– Това е лъжа - каза директорът и насочи пръст към пазача си. - Бях отвлечен.
Уебър каза, че желае да разговаря с президента или министъра на отбраната или с председателя на Комисията по въпросите с разузнаването към Сената. Когато надзирателят му не отговори, започна да вика и да вдига такава врява, че онзи се оттегли към вратата и когато Уебър го последва, охранителят го възпря физически.
Шефът на охраната дойде, тичайки, от контролната стая, след като стана свидетел на скандала на екрана си.
– Съжалявам, господин директор - каза той и помогна на Уебър да се изправи на крака, - но това е за ваше добро.
- Майната ти - изсъска Греъм.
Директорът се опита да съдейства след този случай, като смяташе, че подчинението ще е по-добре от съпротивата. По принцип беше очарователен човек, все пак беше постигнал толкова много като бизнесмен благодарение на способността си да стига до съгласие с колегите си по бизнес. Всеки път, в който завържеше приятелство с някой от охранителите си, този човек биваше преместван. Всеки от трите му опита за бягство се увенчаха с неуспех и след това започнаха да му дават храна, в която смяташе, че има наркотици, за да е спокоен и послушен. Опита се да не се храни, но гладуването не беше част от комплекта му за оцеляване. Движенията му в „хижата“ бяха следени от камери във всички стаи и когато счупеше някоя от тях, тя бързо биваше заменена от друга.
Когато Уебър стигна до заключението, че няма как да се измъкне оттук, се фокусира върху плановете си за отмъщение. Не разполагаше с никакви подробности за атаката срещу Банката за международни разплащания, но така или иначе я очакваше - и знаеше, че важна част от плана е той да бъде отстранен от пътя. Въпросът беше накъде щяха да паднат частите от пъзела. Наясно беше, че ще се нуждае от помощ от някой, на когото има доверие, и често си мислеше за Ариел Вайс. Понякога дори я сънуваше.
Персоналът на агенцията беше смутен, но не и недоволен от внезапното изчезване на новия си директор, мъж, който много от служителите смятаха просто за посетител, а не за един от техните. Имаше слух, който се носеше в слабо осветените помещения на централата, че това е благословия. Уебър чукаше на прекалено много врати. Смяташе, че може да управлява това място като бизнеса си, но, естествено, това беше грешка. ЦРУ имаше свои собствени правила.