Вайс хвана Греъм за ръката. Изглеждаше объркана, но само за миг.
– Би ли направил нещо, ако смяташе, че нямаш друг избор? - попита тя тихичко.
– Може би. Надявам се никога да не изпадам в подобна ситуация. Защо ме питаш?
– Без причина наистина. Понякога хората просто зациклят, това е всичко.
Уебър отвори бутилка бяло бургундско вино, докато Ариел бъркаше в хладилника в търсене на продуктите за готвене. Извади един омекнал лук, няколко домата, които още преди месец не са ставали за ядене, и три неотворени пакетчета сирене чедър.
– Мъжете не си падат по пазаруването, а?
– Съжалявам. Храня се предимно навън. - Уебър замлъкна засрамен. - Истината е, че ти си първата жена, която ми идва на гости, откакто се преместих в апартамента. Не е ли жалко?
– Всъщност е мило. - Ариел потърка лицето си с пръст. - Къде мога да се освежа?
– По коридора, първата врата вляво.
Вайс се насочи натам. Усещаше се някакво колебание в държанието и, все едно не знаеше кой коридор къде ще я отведе.
Уебър отпи нова глътка от виното си. Може би беше от алкохола или от малкото храна, която беше изял през изминалата седмица, но се почувства замаян. Не беше мъж, който обича да губи контрол над себе си, но в този случай му се струваше неизбежно и се опитваше да реши дали това го кара да се чувства добре или не.
Чу пускането на водата в тоалетната и няколко секунди по- късно затварянето на вратата.
Ариел влезе в помещението, като стъпваше внимателно. Това беше една владееща се, дисциплинирана жена, доктор по компютърни науки. Тя не правеше нищо просто защото и е хрумнало на мига. Набра се и седна на кухненския плот. Черната и рокля закриваше само половината разстояние до коленете и.
– Мислиш ли, че съм красива? - попита тя. Изричаше думите колебливо, все едно никога преди не беше задавала този въпрос.
– Разбира се, че си - отвърна Уебър, - особено тази вечер.
– Искаш ли...? - започна тя.
– Какво да искам?
– Искаш ли да бъдеш с мен? - попита Ариел срамежливо и неуверено. Тя хвана Уебър за ръката и го придърпа към себе си. Държеше нещо дантелено в другата си ръка.
– Сигурна ли си? - попита Греъм. - Има стотици правила срещу това. - Погледна към стиснатия и юмрук. - Какво е това? - пожела да разбере той.
Вайс отвори ръка и бикините и паднаха на плота. Беше ги махнала в тоалетната. Краката и леко се разтвориха. Погледна Уебър с желание и отново го дръпна за ръката, но докато той се чудеше, тя се обърна на една страна засрамена.
– Сигурна ли си? - попита отново той.
– Разбира се, че съм.
– Но ти работиш за мен. Могат да ме уволнят за това. Не е правилно.
Острите му думи я накараха да се изчерви. Тя затвори краката си, остави ги да се клатят за момент над пода, след което скочи на него. Изглеждаше засрамена и разгневена, но имаше и още едно чувство някъде там в нея - съжаление.
– Не това исках - каза тя. - Не мога да го направя.
Уебър поклати глава. Усети, че настъпва мигът, в който следва гадната част, когато си окуражил някой да направи нещо, а след това си се оттеглил.
– Можеш да правиш всичко, което пожелаеш, Ариел. Съжалявам, че съм ти шеф. Пробвай ме някой друг път.
Погледът на Вайс стана сериозен. Беше погледът на жена, която е била прелъстена и изоставена. Но имаше и още нещо там. Тя искаше да е ядосана.
– Пробвай ме някой друг път? - Говореше достатъчно силно, за да бъде чута и през стените на сградата. - Това да не е някакъв тест?
– Успокой се. Всичко е наред.
– Флиртуваш с мен от седмици. След това се напиваме и се качваме в апартамента ти. Свалям си гащичките, като си мисля, че това искаш, а после ти се преструваш, че всичко е едно голямо нищо.
– Може би просто трябва да забравим за вечерята тук. Да излезем и да хапнем някой бургер някъде.
– Майната и на вечерята и майната ти на теб, Уебър.
Ариел взе гащичките си от плота, обърна гръб на Греъм,
обу ги и изпъна надолу роклята си.
– Няма да стане - каза тя, докато вървеше към вратата. Погледът и беше насочен към тавана. Уебър беше объркан.
– Съжалявам - повтори той. - Какво искаш да кажеш с това „няма да стане“?
Вайс не му отговори. Тя излезе навън в коридора, зави и изчезна, като всяка нейна стъпка беше знак на възмущение.
40. Вашингтон
На следващата сутрин Греъм Уебър се събуди в обичайния си час - пет сутринта. Излезе навън да побяга покрай реката и да се отърси от махмурлука. Мислеше си за Ариел Вайс и винеше себе си, че я остави да пие толкова много. Когато се върна в сградата си, видя познатото лице на Оскар, шофьора му, стоеше на обичайното си място на паркинга на Вирджиния авеню, съпътстван от железния Джак Фонг, шефа на охраната. Намираха се в нова кола, черен линкълн навигатор, същия модел, който използваше и директорът на националното разузнаване, вместо в стария кадилак ескалейд.