Това казах на ФБР миналата седмица. Греъм Уебър видя светлината относно Морис. Уебър и аз стоим рамо до рамо. Това е така, нали?
О’Кийф се усмихна отново. Мъжът беше доста ведър в това свое обобщение на събитията. Греъм го изгледа един дълъг момент. Беше виждал хора като съветника, откакто започна да си има вземане-даване с правителството: това бяха играчите и политическите майстори, палците им винаги наклоняваха везните, винаги сравняваха публичните интереси със своите - бореха се за политическото оцеляване на себе си и на шефовете си. Затова допреди няколко месеца бе искал да си остане просто бизнесмен.
Уебър поклати глава. Почукваше по масата пред себе си за повече тежест.
– Няма да го направя - каза той. - Няма да играя по свирката ви.
О’Кийф килна на една страна голямата си кръгла глава.
– Знаеш ли, Греъм, не обичам да ме предизвикват, особено в собствения ми офис и особено от някой, който дължи поста си на мен. Така че помисли си добре, преди да се хвърлиш в пропастта.
Уебър погледна надолу към махагоновата маса и след това отново към О’Кийф. Да, сигурен беше.
– Съжалявам, Тим, но не мога да поддържам история, която знам, че е лъжа. Не ми пука какво показват тези така наречени доказателства. Няма да го направя. Ще отида при комисиите по разузнаването. Ще отида в Министерството на правосъдието. Ще направя всичко възможно, за да спра тази голяма лъжа.
– Ти си глупак - изсъска О’Кийф. - И то арогантен глупак, което е по-лошо. Да не мислиш, че съм безсилен? Хванал съм те за топките, сър. Просто още не съм започнал да ги стискам.
Уебър поклати глава.
– Спри да ме заплашваш, Тим. Знам, че съм прав. Готов съм за всякакви лайняни кампании, които ще проведеш срещу мен.
– Не съм сигурен - отвърна О’Кийф.
Мъжът се изправи и отвори вратата си.
– Навън, моля - нареди той с вяло махване на ръката си. - Опитай се да се успокоиш. Препоръчвам ти да се обадиш на Сирил Хофман, твоя началник. Смятам, че ще иска да си поговорите.
Уебър кимна. Извади от джоба си писмо, което беше напечатал тази сутрин на компютъра си, докато чакаше да дойде време за тази среща в Белия дом. Подаде го на съветника.
– Какво е това? - попита той.
– Покана. Свиквам среща на Комисията за специални дейности. Появи се деликатна информация, за която комисията трябва да е уведомена. Срещата е утре следобед. Не закъснявай. Не ти се иска да пропускаш точно това събиране.
Уебър намигна на съветника и за първи път тази сутрин му се стори, че забеляза следа от притеснение на кръглото лице на О’Кийф.
*
* *
Уебър се качи в колата си на „Екзекютив Роуд“, частната алея между Белия дом и старата сграда на ръководството. Оскар го попита къде иска да отиде и директорът трябваше да помисли минутка. Налагаше се да види всички карти. Набра личния номер на шефа си Хофман в офиса му на Интернешънъл Драйв, близо до Тайсънс Корнър.
– А, господин директор, мислех си, че вероятно ще се обадиш - каза Хофман.
– Явно се налага да се видим - отвърна Уебър. - Току-що напуснах офиса на О’Кийф.
– Да, няма да е лошо. И то възможно най-скоро, моля. Аз пък току-що затворих телефона на съветника по национална сигурност. Не е щастлив. Трябва да обмислиш онова, което ти е казал.
– Ще съм в офиса ти след тридесет минути. Това е всичкото време, което ми е необходимо за мислене.
– Карай бавно - каза Хофман. - Наслаждавай се на пейзажа. Ти не си импулсивен човек. Ти си бизнесмен. Бизнесът е твоята сила. В другите сфери действаш малко хаотично. Помисли си какво точно правиш.
*
* *
Уебър пристигна след двадесет и пет минути. Сутрешният натоварен трафик беше започнал да намалява на Паркуей и Път 123. Минаха през портала и се насочиха към сградата на ДНР, която се намираше до една скромна зелена градина между кръстосващите се бетонни магистрали. Личният асистент на Хофман го посрещна долу на стълбите и го отведе горе за срещата с шефа му.
Сирил стоеше с разперени ръце, все едно се готвеше да посрещне завърналия се отдавна изгубен син. В очите му имаше едновременно веселие и заплаха.
– Добре дошъл, момчето ми. Надявам се си помислил здраво и си се вразумил. Историята ти предлага ръка, Греъм, и трябва да я приемеш. Ако не го сториш, ще пропуснеш шанса си. Той няма да се върне. Ще пропаднеш в бездната.
Уебър стоеше прав, изпънат и неподвижен, точно под рамката на вратата на офиса на Хофман.
– Защо остави Морис да го направи? - попита Греъм. - Това не мога да разбера.
– Не бъди задник - отвърна Сирил, отиде до директора на ЦРУ, хвана го за лакътя и го поведе към кръглата конферентна маса. Самият той седна на централното място.