Хофман си сложи очилата за четене и надникна над тях по начин, който накара веждите и челото му да заприличат на главата на голям и плешив бухал.
– Не - отвърна Уебър.
Сирил не обърна внимание на отказа му. Запрелиства книгата до четиридесет и шеста страница и започна да чете:
– Тази глава е озаглавена „Кампанията против нацистката пропаганда в Съединените щати“. Тя показва колко добре ни разбират британците преди и сега. Цитирам:
В планирането на кампанията си е било важно за БКС да запомни (както помнят германците) простата истина, че
Съединените щати, суверенна единица от сравнително скоро време, е населявана от хора от много конфликтни раси, интереси и вероизповедания. Тези хора, макар да са наясно с богатството и силата си, все още са несигурни в себе си индивидуално, все още са в сравнително отбранителна позиция и продължават да се стремят - безрезултатно, но пък предизвикателно - към национално единство и една нация в расово отношение... Колкото и да се опитват обаче, си остават тълпа от имигранти и са неспособни в основата си да разкъсат атавистичните граници, които ги оковават към земите на техния произход.
– Пълни безсмислици - каза Уебър.
– Не мисля така - отвърна Хофман. - Според мен анонимните автори на тази тайна история са представили същината на проблема, която е, че ние, американците, не знаем кои сме и се нуждаем от помощ, особено в управлението на световната империя, която ни се падна на нас през 1945 г.
– Не може да си сериозен, че приемаш всичко това за чиста монета. Та то е абсурдно.
Хофман махна очилата си и се изправи в стола.
– Вярвам, че е истина, сър. Аз съм наследник на англо-американското обещание. Ти си негов наследник. Останалата част от света просто не разбира. Трябва да правим правилните неща, независимо дали другите ги разбират или не. Това разбрах аз, когато се присъединих към службите. Всички хофмановци го бяха разбрали: Франк, Сам, Ед, Джак, всеки един от тях е знаел, че когато се присъединява към ЦРУ, негово задължение е да защитава тайната власт, която е единствената гаранция за ред на тази планета.
Уебър поклати глава.
– Ти си луд! Ако наистина вярваш на всичките тези глупости, защо позволи на хакер анархист, който ненавижда Великобритания, да атакува БМР?
– Не е ли очевидно? - попита спокойно Хофман.
– Не. Даже напротив.
– Морис беше идеалната рапира. Изключително приятно ми беше да му позволя да се самоунищожи и да дискредитира глупавото си движение. Хората ще видят онова, което са всъщност: саботьори и манипулатори, лъжци от най-висша степен. Ще минат години, преди да попаднем на друг хакерски принц като Джеймс Морис. А относно специалната връзка, която така ненавижда, мога да кажа, че е по-специална от всякога благодарение на бедния Морис и несъзнателната му подкрепа.
– Ти си откачил. Стореното от теб е незаконно.
Хофман като че ли не го чу, защото продължи да говори с горещ плам:
– Има и други облаги от абсурдната атака на Морис. Тя подсили американския контрол над международните финанси. Позволи ни да пренапишем устава на БМР. Възроди отново връзките ни със СРС. И най-хубавото от всичко - предостави ни възможност да заменим несполучливия избор на президента за директор на ЦРУ, който всъщност си ти.
Уебър поклати глава, но на лицето му беше изписано спокойно изражение. Вече ясно знаеше срещу какво се беше изправил.
– Ти си предател - каза Греъм.
– Ха! Звучиш като Питър Пингрей, недолюбвания ти заместник. Когато се наложи да те „преместим“ за седмица за твое собствено добро, дойде да ме види силно възбуден. Той също ме нарече предател, че и по-лошо - мошеник. Каза, че се е опитал да те предупреди за мен. Сложил съобщение в чекмеджето на бюрото ти, пратил ти друга бележка с някакви документи, но каза, че си прекалено глупав, за да разбереш, благодаря на Бога.
– Питър Пингрей е оставял тези съобщения? - попита Уебър учуден, а след това каза на себе си: - Разбира се, че е бил той. Имал е достъп до документацията. Опитвал се е да ми помогне.
– Заблудена лоялност. Пингрей го няма между другото, уволнен е с основание, няма да има пенсия и ще бъде изправен пред съд, ако не си оправи държанието.
– Опасен си, Сирил, но всичко свърши.
Изведнъж видът на Хофман стана изморен и нещастен.
– Караш ме много да съжалявам, Греъм. Надявах се да си отвориш ушите и да слушаш - наистина да слушаш - какво ти казва миналото за твоя дълг. Но ти си дебелоглав! Всеобщата критика е такава: умен ръководител, харизматичен мениджър, който иска да помогне на страната си, но няма опит, човек, който не знае какво не знае. Сега това те провали.