– Не желая да плаша хората, Сирил, особено теб. Но ако не ги уплашиш малко в началото, няма да те взимат на сериозно. Трябва да започнем отначало и да кажем на тези хора, че могат да се справят по-добре. Иначе ще заседнем на едно място.
– Да, да. - Хофман се усмихна. - Знам на какво ви учат в „Харвард“. Но тук нещата са различни. Сега си отговорен за сигурността на страната си. Светът е много опасно място тези дни и благодарение на нашите приятели, информаторите, АНС и ЦРУ са изгубили способността си да следят някои от най- опасните хора. Това не е правителствена пропаганда, а просто факт. Информаторите отнеха най-ценните ни тайни и ги разкриха пред целия свят. Програмите, които бяха компрометирани, струваха милиарди долари. Хора дадоха животите си, за да защитят тези тайни, а сега ги има във всички вестници.
– Вероятно ме обвиняваш за отварянето на шлюза - отвърна Уебър. - Повечето от новите ми колеги го правят. Но трябва да разбереш: опитвам се да направя страната ни по-силна, а не по-слаба.
– Разбира се, че е така. И никой не те вини за нищо. Но трябва да обмислиш какво ще се случи, ако страната бъде атакувана отново, и дали ще се гордееш с действията си. Това е всичко.
Хофман се изправи. Беше изнесъл речта си и сега беше време да си върви. Уебър обаче имаше още един въпрос.
– Правилно ли постъпвам, като изпращам Морис в Германия? - попита той.
– Вероятно. Морис е полезен млад мъж. Дадохме му някои специални правомощия през изминалата година и той се оказа доста креативен. Внимавай обаче с него. Не е от твоята генерация, нито от моята. Може би не го разбираме напълно.
Хофман протегна ръката си още веднъж. Уебър я стисна.
– Благодаря ти за помощта - каза той.
– Аз не помагам! Просто отбелязвам. Ако някога наистина се нуждаеш от помощта ми, тя определено е на разположение. Но това би било много злополучно, защото ще означава, че си се провалил.
Хофман се обърна и излезе през вратата. Уебър се върна на бюрото си. Нощта се беше спуснала от момента, в който беше започнала срещата на висшия персонал. Паркоместата долу се освобождаваха едно по едно, а в реката се отразяваха светлините от цивилния свят, който служителите на агенцията наричаха „центъра“.
*
* *
В Хамбург Сандовал чакаше отговор в консулството, до- като не наближи полунощ при нея и краят на работния ден в Централното управление. Яде картофен чипс, пи диетични безалкохолни от вендинг машината и се опита да се подготви за всички въпроси, които можеха да и зададат от седмия етаж относно първия и голям случай. В своето нервно състояние изяде три пакета с чипс. В полунощ все още нямаше отговор и тя си поръча пица от местната пицария „При Джоуи“.
Сандовал получи отговор от Вашингтон малко преди два сутринта, събота, хамбургско време. Съобщението я информираше, че случаят ще се води от Джеймс Морис, директор на Центъра за информационни операции, който ще пристигне в Германия събота сутринта.
– Тези копелета - промърмори си под носа Сандовал, кога- то прочете написаното. От централата бяха решили, че латино момичето няма да успее да се справи, така че пращаха някакъв англоговорещ мъж, шеф на едно от разклоненията на агенцията. Натрупаната за цяло десетилетие в служба на ЦРУ неувереност я заля в този миг: тя беше просто една фасада, реклама за работното си място и малко разнообразие; даваха и задачи, но и нямаха доверие.
Сандовал прекара известно време в размишление, след което се обади на центъра по сигурната линия и помоли да бъде свързана с Джеймс Морис от „Информационни операции“. За около минута не се чуваше нищо и след това от другата страна се разнесе равен мъжки глас.
– Морис слуша - обяви той.
– Взимате ми случая - студено заяви Сандовал.
– Без театралничене, ако обичате. Такава ни е работата.
– Моля? Не театралнича, просто съм бясна. Това е моят посетител и моят случай. Защо ме освобождават?
– Съжалявам за това. Нищо лично. Но сега случаят е на ЦИО и информацията е поверителна. Има някои подробности, които не влизат в правомощията ви.
– Съобщението ми беше изпратено лично до директора - ледено отвърна жената. - Как така се озова във вашите ръце?
– Защото директорът ми възложи случая.
– Какво ще стане, ако се възпротивя? Ако се оплача на моя шеф? Очевидно е, че става въпрос за сексизъм. Момичето има случай, който и е взет от момчето. Това са глупости.
- Оплачете се на когото пожелаете. В крайна сметка ще загубите. Ще го изведа от Германия със самолета на директора. Такива са заповедите. Ако това ви се струва нечестно, можете да се оплачете на главния инспектор. Няма проблем. Пристигам в събота сутринта. Но моля да разберете: не съм ви враг.