9. Хамбург
Джеймс Морис беше самотник, що се отнасяше до операциите. Вероятно това беше така заради всички онези години в младостта му, които прекарваше сам пред компютъра и предеше своите нишки код, които пращаше по целия свят. Беше самотно занимание и караше човек да започне живот вътре в себе си. Морис се занимаваше с подробностите по операцията през един таблет, който техниците бяха свързали със системата на агенцията и който се синхронизираше с нея на всеки шестдесет секунди. Тъй като беше изключително бърз с пръстите си и можеше да пише почти толкова бързо, колкото мислеше, постоянно изпращаше задачи, директиви и обновления на персонала си в квартирата на ЦИО. Държеше информацията за операциите в чужбина в различни отделения, до които имаше специален достъп, за да не може никой да си състави цялостната картина.
Това беше тайната на мощта, която Морис си беше създал в Центъра за информационни операции: правеше неща, които другите не можеха дори и да си представят, и организираше операции на места, които преди това бяха празно пространство, като използваше големите си правомощия и оставаше в сянката между ЦРУ и АНС.
Когато Морис напусна директорския офис късно този следобед, започна да събира екипа, който щеше да му е необходим в Хамбург. Не поиска помощ от Бийзли или от Бюрото за европейски и евразийски въпроси. Планирането продължи до късно в петъчната вечер и чак до събота сутринта. Не му беше хрумнало да прегледа плановете си със Сандовал, служителката в Хамбург, която се беше срещнала с Рудолф Биел, когато влязъл през вратата на консулството. Тя работеше за Бийзли. Не беше негов проблем.
Морис предимно преживяваше на зърнени закуски „Кап’тан Хруско“, докато беше на път. Ядеше ги с мляко, с вода, чисти, превърнати в десертчета. Основната причина беше, че харесваше вкуса им, но също така и заради хакерския култ към „Кап’тан Хруско”; едно време хакерите бяха използвали безплатните свирки в кутиите, които произвеждаха звук на честота 2600 херца, за да лъжат телефонните апарати и да провеждат безплатни разговори. Смачка една кутия от зърнената закуска, докато летеше събота вечерта на самолета на директора, и я прокара с коктейл от бърбън и диетична джинджифилова бира.
Планът за бягство, който Морис беше разработил, беше истинско магическо представление. Когато швейцарецът пристигнеше в консулството в понеделник сутринта, Джеймс и техниците му щяха да го преобразят, като му сменят цвета на косата и дрехите - след това щяха да го изведат от консулството до място, близо до летището, северно от града, където щеше да ги очаква самолет. Един паравоенен офицер, зает на Морис за случая, с бръсната глава и в дрехи, които да наподобяват тези на Биел, щеше да наеме кола, като използва неговото име и шофьорска книжка. На магистрала Е22, близо до холандската граница, колата щеше да избухне и така да унищожи всичко в нея. В превозното средство щяха да бъдат оставени частици от ДНК-то на Биел, които полицията да открие; коса, нокти, кожа, достатъчни, за да се идентифицира жертвата.
Джеймс Морис се появи в консулството в Хамбург в неделя, както беше обещал. Изглеждаше изтощен от малкото сън и очите му светеха от прекалено многото кофеин. На Сандовал, която беше няколко години по-възрастна от него, момчето чудо и се струваше като някой, който се кани да ходи да кара скейт- борд. Морис разположи оборудването си в офиса и, а в другата стая по комуникациите остави двама от техниците си, които водеше със себе си от Лангли.
Късно следобед в неделя Морис напусна консулството, за да се срещне с някого. Не съобщи на никого с кого беше срещата му. Малкият му екип от Лангли предполагаше, че се опитва да открие Биел чрез електронната си магия, която не можеше да сподели с останалите.
*
* *
Сандовал се оплака от изместването си на главния консул. Той и каза да вземе празния офис на икономическия съветник, който беше в отпуска. Обясни и, че е получил обаждане от Вашингтон, което изисквало пълното им съдействие.
Сандовал се примири, но настоя за разрешение да присъства заедно с Морис, когато посетителят им се върне в понеделник. Иначе заплаши да се оплаче на посланика в Берлин и на генералния инспектор на ЦРУ. Главният консул я увери, че никой от „сънародниците“ не иска това.
Морис беше там и чакаше да стане понеделник сутрин. Изглеждаше напрегнат от момента, в който се върна в сградата. Провери камерите, които следяха тротоара на „Алстеруфер“; от време на време поглеждаше през прозореца, все едно можеше да призове Биел, като се взираше достатъчно дълго в правилното място.