– Говорихме, че друга служба може да е намесена. Какво ще кажеш за руснаците?
Джеймс не отговори за момент. Тишината беше потискаща.
– Не знам - отвърна той. - Просто... не знам.
– Звучиш ми изтощен. Нуждаеш се от почивка. Ужасно е да загубиш някого по този начин. Прибирай се у дома. Ще говорим за случилото се следващата седмица.
– Да, сър.
– Този случай е просто началото. Имам нужда от хора, които знаят какво правят. Това включва ли и теб все още?
– Да, сър, ако ме искате. - Морис прочисти гърлото си. - Тъкмо започвам.
– Както и аз - отвърна директорът. - Не пиши оставката си. Нека помисля по въпроса.
Джеймс напусна Хамбург моментално. Самолетът на директора вече се беше прибрал у дома без него, така че се наложи да лети с нормален полет. Опита се да поспи на него, но главата му се въртеше около случилото се.
Когато Морис кацна във Вашингтон, си взе такси, което да го закара до покрайнините на неговия квартал. Отиде до един платен телефон на Четиринадесета улица и се обади на най- личния номер на най-добрата си приятелка Рамона Кайл. Той не знаеше къде се намира тя в този момент и беше наясно, че е рисковано да се свързва с нея, но трябваше да разговарят.
Кайл не отговори и той не остави съобщение. Жената се обади на платения телефон минута по-късно от втори номер. Морис вдигна слушалката още на първото прозвъняване.
– Случи се нещо лошо - обяви той.
– Знам.
– Има теч в самата агенция, теч до някои много опасни хора. Аз ли съм течът?
– Не ме питай това.
– Трябва да знам.
– Не, не ти трябва. Затваряй телефона. Това е по-голямо от теб. Не можеш да спреш сега. Отиди да се видиш с онзи мъж, за когото ти разказах, Пийбоди, историка. Той знае някои неща. Не се страхувай. Това е, което искаше. Не спирай сега, когато нещата се случват наистина. Не можеш да се откажеш. Трябва да вървиш напред.
– Искам да те видя.
– Невъзможно. Не ми се обаждай повече. Няма да ти отговоря. Затвори телефона и се прибирай у дома. Имаш шанса да промениш света завинаги. Вярвам в теб.
Линията прекъсна. Морис затвори телефона. Всичко, което Кайл каза, беше самата истина. Нямаше избор. Спомни си фрагмент от една поема на У Х. Одън46, който Рамона обичаше да му чете на висок глас, когато се криеха в стаята и в „Станфорд“ и се преструваха, че светът е изчезнал. „Вчера цялото минало...“
Морис се отдалечи от телефонната кабина и тръгна надолу по „Пи Стрийт“, докато не стигна до Дюпон Съркъл. Двама афроамериканци играеха на шах на една каменна маса в средата на площада, до един фонтан. Очевидно бяха изключително добри, брилянтни мъже, макар че бяха облечени в раздърпани дрехи бездомници. Нещо не беше както трябва в този свят. Мо- рис ги наблюдава известно време, докато местеха фигурите си, бам-бам-бам, изпита силна решителност, след което потегли към апартамента си.
10. Вашингтон
Началник-щабът на Греъм Уебър, Сандра Бок, се промъкна в офиса му, след като чу последните ужасни новини от Германия. Знаеше, че директорът е разстроен, но той не беше човек, който лесно се поддаваше на емоциите или търсеше утеха. Жената беше решила да му даде един непоискан и анонимен съвет. Остави на бюрото му една каблограма, която беше изпратена до всички клонове и бази преди десет години. Беше написана от шефа по операциите в Багдад за офицерите, които бяха разположени в бойните зони. Каблограмата беше кратка и ясна:
Три правила, които да спазваме, когато сме под обстрел:
1) Винаги трябва да имаш план какво да правиш, ако нещо лошо се случи.
2) Винаги действай пръв, не чакай ситуацията да се изясни, защото дотогава може да е прекалено късно.
3) Продължавай да се движиш, докато не намериш прикритие или не напуснеш огневата зона.
Уебър не каза нищо на Бок, но вероятно беше разбрал, че съобщението е дошло от нея, защото тя бързо получи кратка, написана на ръка бележка върху твърда, кремава картичка с инициалите на директора, която гласеше: „Благодаря ти. Греъм“.
Уебър се нуждаеше от разходка, за да прочисти ума си. Джак Фонг, едрият шеф на охраната му, настоя да го следват от разстояние. На директора това му се струваше глупаво, имайки предвид, че щеше да остане в защитения комплекс на централата, но вече се беше изморил от всичките тези процедури. Беше трудно да се справя с големите проблеми, откри той, когато си оплетен в толкова много малки.
Греъм предприе дълга обиколка около сградата, зави наляво от предната врата и след това отново наляво в широка арка, която опасваше Зеления, Кафявия, Лилавия, Черния, Жълто- кафявия и Жълтия район. Тези цветови кодове създаваха усещането за бодрост, която беше характерна за бюрокрацията на агенцията, и се опитваха да претендират, че тук е работно място като всяко друго. Административният апарат на агенцията се опитваше с всички сили да изглежда нормален, което беше една цел, изключително трудна за постигане.