Докато черният му джип го следваше по петите на тридесет метра разстояние, Уебър си запя една църковна песен, която помнеше от дните си на помощник в църквата „Св. Алоизий“ на „Маунт Трой Роуд“ в Питсбърг. През цялото време се чудеше с кого да се консултира и какво да каже.
На Уебър му се прииска да разполага с борд на директорите. Беше докладвал пред бордове през цялата си бизнес кариера. Когато нещо лошо се случеше или пък някоя неприятност дебнеше иззад ъгъла, беше разбрал, че е умно да се допита до членовете на борда за съвет. Така по-трудно можеха да го обвинят по-късно, ако нещата се объркаха, а и понякога получаваше някои доста добри предложения. За съжаление Греъм не разполагаше с борд. Служеше по нареждане на президента, а президентът не се срещаше почти с никого извън Белия дом в тези дни. Постоянно пътуваше и изнасяше речи, изгубен в мъгливите възвишения на втория си мандат. Уебър нямаше представа към кого другиго да се обърне.
Когато се върна в офиса си, се обади на Сирил Хофман, директора на националното разузнаване. Технически той беше шеф на Греъм, но в интерес на истината беше отлежал бюрократ, който беше виждал всякакви катастрофи през годините.
Уебър попита дали може да се отбие до офиса на ДНР в „Либъ- рти Кросинг“, който се намираше на няколко километра от местоположението му. Отговорът беше театрален както винаги. Хофман призова Исус, Мария и Йосиф в едно и също изречение, но се съгласи на срещата.
Черният ескалейд го чакаше в подземния гараж до асансьора на директора. Уебър се настани на задната седалка и затвори очи, докато Оскар, шофьорът му, получи разрешение за напускане от охранителя на изхода на гаража. Огромният джип излезе от бетонния бункер и се насочи към път 123, след което измина няколкото километра на запад до комплекса, който приютяваше ДНР и служителите му. Този антураж на директора на националното разузнаване се беше увеличил „на тъмно“, също като голямо поле от гъби, пораснали в някоя пещера, и сега служителите му наброяваха повече от хиляда.
Пътуването на Уебър беше организирано толкова бързо, че никой не беше известен за пристигането му, така че той мина през предния вход, през детекторите за метали и едрите охранители както всеки друг посетител.
Когато Греъм се озова горе в офиса на Хофман, чу слабия звук от музикално произведение на виолончело. Влезе в помещението и осъзна, че това е една от сюитите на Бах. Почувства нелепия контраст на онова, което виждаше и чуваше. Офисът беше със светло, но безвкусно обзавеждане, с тъмносин мокет, полирани маси от черешово дърво и кафеникави кожени мебели, които бяха толкова нови и лъскави, че изглеждаха като направени от пластмаса.
Зад бюрото си в далечния край на помещението се намираше изтънчената фигура на Сирил Хофман. Днес беше облечен в кафяв костюм, с добре познатата златна верижка върху талията му, чиито златни звена очертаваха още по-ярко пълнотата му. Мъжът тръгна бавно към Уебър, изнасяше краката си леко навън, което караше цялото му тяло леко да се поклаща наляво и надясно с всяка крачка. Протегна ръка към госта си.
Секретарката на Хофман и неговият началник-щаб се появиха на вратата.
– Имам среща - съобщи Сирил. - Всички навън, моля, бързо-бързо. - Мъжът отпъди двамата си помощници, които отстъпиха назад, все едно напускаха покоите на кралска особа. Хофман намигна на посетителя си. - Упражняването на власт е като оперното майсторство, не мислиш ли? Има толкова много миманси47 и реквизит. Толкова е... претрупано. Мога ли да ти предложа кафе? Сам го правя. Имам си машина тук.
Хофман посочи към едно голямо устройство до стената, еспресо машина, която човек можеше да види в някое кафене в Париж. Имаше големи ръкохватки, чучури и поставки от неръждаема стомана.
– От охраната настояха да я разглобят, преди да ми позволят да я донеса в офиса си. Смятаха, че може да е опасна. Как е възможно това? Слагаш зърна и вода и излиза кафе. Доста добро кафе при това. Желаеш ли една чаша?
– Не, благодаря - отвърна Уебър. - Може би малко вода.
– Разбира се. Важно е човек да се хидратира. Минерална или газирана? - Хофман изричаше думите по начин, все едно че си говореше сам.
– Минерална - отговори Греъм и се разположи на един от кафявите кожени дивани.