– Звучи ми като доста добър съвет всъщност. Оценявам помощта ти.
– Недей да си толкова изненадан - радостно отвърна Хофман. - Искаш ли един последен съвет?
– Разбира се. Нуждая се от всичко, което мога да получа.
– Онова, което трябва да запомниш в тази работа, е, че не си просто мениджър, ти също така си и фокусник. А както ще ти каже всеки професионален фокусник, всеки фокус се състои от три части: онова, което хората виждат, онова, което запомнят, и онова, което разказват на другите, че са видели. Искаш зрителите ти да се закълнат, че тялото е изчезнало или че заекът е скочил от шапката. Те ще кажат това единствено ако в критичния момент ги накараш да погледнат някъде другаде.
– Ще помисля над това, Сирил. Ще го запомня. Но на мен ми се струва, че ти си един добър мениджър.
– А, отлично - усмихна се Хофман. - Това означава, че не си видял фокуса.
Уебър каза довиждане на ДНР, беше благодарен за съвета му, но не беше съвсем сигурен дали си имаше работа със съюзник или с враг. Когато напусна офиса, Сирил увеличи музикалното произведение за виолончело отново.
11. Вашингтон
Греъм беше посещавал Белия дом през годините като бизнес лидер. Дори веднъж присъства на вечеря с президента на Китай, когато целият дом беше украсен в нюансите на американското гостоприемство, но никога не се чувстваше добре на това място. Този път усещаше, че няма друг шанс. Самият той беше служител. Накара Мари да се обади в офиса на Тимъ- ти О’Кийф, за да уреди срещата, за която го беше посъветвал Сирил Хофман. Съветникът по националната сигурност предложи да се видят на следващия ден около шест вечерта, когато всичката останала работа за деня беше приключила. О’Кийф като че ли очакваше обаждането на Уебър, но това не беше голяма изненада. Вероятно Хофман му се беше обадил, за да му разясни ситуацията.
О’Кийф го очакваше в своя офис в северния край на Западното крило. Стените миришеха на прясна боя, кремаво-бяла. Тимъти викаше бояджии на всеки няколко месеца. Имаше подходящ декор за висш държавен служител по сигурността: парченце от Берлинската стена, страница от личния дневник на Осама бин Ладен, скулптура на каубой върху скачащ кон от Фредерик Ремингтън и най-накрая няколко картини на американски военни кораби.
О’Кийф посрещна Уебър, но точно когато щяха да сядат, телефонът иззвъня. Беше президентът и Тимъти хукна към Овалния кабинет, докато Греъм чакаше в тесния коридор близо до стълбището, което водеше до оперативната зала. Съветникът по националната сигурност се завърна след около три минути, изглеждаше зачервен, когато влезе в офиса си. Принципно беше превзет човек и очевидно беше в лошо настроение.
– За какво беше всичко това? - попита Уебър, докато сядаше срещу О’Кийф на малката дървена конферентна маса.
– За пазарите - отвърна Тимъти и завъртя очи. - Президентът постоянно получава обаждания от чужбина. Той е... обезпокоен. Истинска лудница е - централните банки прехвърлят ценни книжа, нашите британски приятели само се оплакват както обикновено. - Мъжът не продължи и Уебър не го помоли да го стори.
О’Кийф зачака нетърпеливо посетителят му да назове по каква работа е дошъл, така че Греъм започна:
– Съжалявам, че те безпокоя. - Виждаше, че домакинът му е стресиран.
– Такава ми е работата, да безпокоят мен и да оставят президента на мира. Какво има?
– Сирил Хофман ми каза да дойда при теб. Вероятно ти е обяснил защо идвам. За един мой служител, млад мъж на име Джеймс Морис. Разбрах, че някога е работил в Белия дом и че хората тук са с високо мнение за него. Хофман каза, че не трябва да предприемам каквото и да било, преди да говоря с теб, така че ето ме тук.
О’Кийф погледна настрани към прозореца и предната морава на Белия дом. Това беше неговият замък и неговият затвор. Обърна се отново към Уебър.
– Умно момче е Морис. Понякога е малко мрачен, навъсен. Пипай внимателно.
– Току-що ми предложи оставката си. Направи грешка по много важен случай. Чудя се дали няма да е най-добре за агенцията да го освободя.
Лицето на О’Кийф приличаше на бял балон, с тънки му- стачки над устната, които като че ли бяха нарисувани с молив. Свали очилата си с телени рамки и забърса стъклата им с края на вратовръзката си, докато размишляваше кой ход би бил най- полезен за него и за президента. Уебър му носеше проблем, от който нямаше нужда, и то в края на един тежък работен ден.