– Ще кажем истината. Ще напомним на хората, че това се е случило по време на кратката ти служба като директор и че си поискал от свой подчинен да поеме вината.
– Спри да ме заплашваш, Тим. Самият аз не искам да уволнявам Морис. Просто помолих за съвет.
– Добре, ето го и него. Това не е заради Морис. Той може да е странен и шантав, но не той е проблемът. Помисли за приличието. Не създавай ядове на президента. Ръководи ЦРУ, но не хвърляй бомба върху него.
Уебър кимна. Беше разбрал посланието. Не искаше да е директорът, заемал поста най-кратко време.
– Добре, Морис остава. В интерес на истината се нуждая от него. Ако онова, което той ми каза, е истина, проблемите ни едва сега започват.
– Не. Твоите проблеми едва сега започват. Не моите. Не и тези на президента. На едно мнение ли сме по тези въпроси? - Дори тънките мустачки на О’Кийф настръхнаха.
– На едно мнение сме - отвърна Уебър. - Ще взема правилното решение.
– Сигурен съм, че ще го сториш. Ако случайно вземеш грешното решение... е, беше предупреден.
*
* *
Личният живот на Уебър също се намеси по странен начин този късен следобед, когато се върна от Белия дом. Получи обаждане от директора на частното училище, което синовете му посещаваха в Ню Хампшър. Идеята беше на бившата му съпруга; тя смяташе, че ще е добре да имат „свое собствено място“, след като тя се омъжи повторно, дори това място да беше строга институция, която наблягаше на спортовете и на подготовката за приемане в училищата от Бръшляновата лига48. След развода Уебър вземаше момчетата през по-голямата част от лятната им ваканция, макар че подозираше, че тази година ще е различно, както и всяка следваща година, в която останеше на поста си в ЦРУ
Директорът се извини, че притеснява „директора“, както го наричаше по време на целия разговор. Не му се струвало удачно да остави съобщение на Мари, каза той. Мъжът обясни, че по-големият син на Уебър, Дейвид, ги „разигравал“. Когато го попита какво означава това, директорът отвърна, че момчето пушело трева на някакво парти извън частното училище и било пияно като кирка. Това беше последната година на сина му, ко- гато се подготвяха препоръчителните писма за колежите. Това било сериозно, намекна ръководителят на учебното заведение.
Уебър каза, че ще дойде в Ню Хампшър тази вечер; превозът му бил малко несигурен, обясни той, тъй като не знаеше дали охранителите му щяха да му позволят да хване последния самолет за Бостън, но по един или друг начин обеща да пристигне тази нощ.
Дейвид го очакваше. Момчето беше по-високо от баща си, почти метър и деветдесет, и доста яко от футбола, който тренираше. Когато видя татко си, то избухна в сълзи.
Двамата прекараха нощта в един мотел в Конкорд. Момчето се изяждаше отвътре от притеснение и юношеска самота. Директорът на частното училище беше дал всичко от себе си, за да го увери, че определено ще има последствия за националната сигурност от това, че беше пушило трева. Уебър се разсмя и разказа на сина си истории за неговите собствени грешки през младежките му години. Каза му също така, че няма значение в кой колеж ще влезе, при което момчето се разплака отново.
- Трудно е да си хлапе, нали? - попита го Греъм, когато двамата се разделиха на следващата сутрин. Синът му кимна. - Опитай се да не правиш повече грешки, но така или иначе знай, че пак ще те обичам. - Момчето протегна ръка, за да се ръкува с баща си, но той го придърпа към себе си и го прегърна силно.
12. Вашингтон
Джеймс Морис държеше апартамент на Дюпон Съркъл, в сграда, която беше устояла на обновяването, което беше превърнало голяма част от квартала в модно продължение на Джорджтаун. Жилището му се намираше на последния етаж на сградата, имаше малка градина на покрива, от която можеше да види части от хоризонта на Вашингтон, комините и фасадите на съседните постройки. Обичаше да се качва на покрива, когато се чувстваше неспокоен. Едно от усложненията да работиш за ЦРУ беше, че човек трябваше да внимава с взимането на наркотици или пък да се среща с психиатър, ако не се чувстваше нормално. Морис винаги беше успявал да се справя сам с проблемите си, без да привлича излишно внимание. Това беше част от начина му на живот. Всеки служител на разузнаването си имаше таен живот, а този на Джеймс беше малко по-потаен от на останалите.
С времето Морис се беше научил да лъже полиграфа, както и да контролира емоциите си. Тези сесии с „детектора на лъжата“ имаха за цел да плашат хората, но също така бяха лесни за мамене. Джеймс съвсем спокойно се справи с последния си полиграф преди шест месеца: Рамона Кайл беше неговата най- добра приятелка от колежа насам. Беше я споменал в първото си интервю за агенцията, както и още няколко пъти след това. Срещите му с нея не предизвикваха стрес. Съществуваха други въпроси, които щяха да бъдат трудни сега, но следващият му полиграф едва ли щеше да е по-рано от следващата година, а дотогава очакваше да е напуснал агенцията.