Морис премигна и преглътна звучно.
– Благодаря ви, сър.
Уебър вдигна ръка.
– Не ми благодари все още. Трудната част едва сега започва. Откри ли нещо?
– Засега виждам само вълнички във водата. Работим над някои нови прониквания в хакерските мрежи. Тролваме53 групите, в които Биел е бил активен.
– Правиш това като част от твоите „специални правомощия“, схванах.
– Да, сър. Става въпрос за съвместната програма, за която ви разказах. Имам някои нови... идеи. Неща, с които експериментирам.
– Ще ме вкарат ли в неприятност?
Морис се засмя. Очите му приличаха на убодени от игли.
– За Бога, не, сър. Те са за добра кауза. Време е да заменим старите навици с нови. Това е вашата мантра, нали, господин директор?
Уебър изгледа младия мъж. Вярваше на преценката си, на желанието си да поема рискове, да върши неконвенционални неща, когато се наложи. Всичко това го беше довело до Джеймс Морис и сега удвояваше залога, който беше направил с него. Като бизнесмен знаеше, че трябва да намали този риск, но в правителството беше по-трудно.
– Мога да разчитам на теб, нали? Имам нужда от силни сърца.
Морис го изгледа. Не помръдваше, но в последния момент, преди да заговори, гласът му се разтрепери.
– Да, сър. Много съм добър. Ще стигнем до сърцето на нещата и ще се справим с тях.
Уебър се усмихна. Ръкостискането на Морис беше силно, може би малко повече от необходимото, но това беше показ на сила. Директорът каза нещо забавно, докато изпращаше служителя си до вратата. Когато тръгна да се връща към бюрото си, не се чувстваше толкова уверен от този разговор, колкото се надяваше. Морис просто беше уморен, каза си той наум. Дори и компютърните гении имаха своите лоши дни.
13. Силвъртън, Колорадо
От прозореца на хижата си Рамона Кайл можеше да види стария миньорски град, пришит като гоблен за долината долу. Дърветата от тази страна на хълма бяха златисточервени, а листата падаха с въртеливи движения на магистрала 110, която водеше към северната част на града. Където и да се обърнеше, виждаше заострените зъби на планинския масив Сан Хуан, който пазеше западните порти на Скалистите планини. Хижата на Кайл се намираше горе, до гората, точно до сивата скала, която почти достигаше октомврийското небе. Никой нормален човек не живееше тук. Магистралата на север от Дуранго вече беше затворена заради ранния сняг. Само след няколко седмици това място щеше да е напълно изолирано. Щяха да останат само няколко отшелници и безразсъдни смелчаци.
Рамона притежаваше елфическа фигура, седнала в креслото до големия прозорец, червената и коса беше прибрана в къдрава конска опашка, върху скута и се намираше списание. Това беше нейното скривалище, адрес, който никой не знаеше, на градски път, който дори местните избягваха. Хижата беше регистрирана в окръжния съд на Сан Хуан на „Грийн Стрийт“, на няколко километра надолу оттук, но не на нейно име или на такова, което можеше да бъде свързано с нея. Същото важеше и за сателитната интернет връзка, с която разполагаше, която беше единственото и занимание тук освен спокойствието и тишината. На това място можеше да бъде никоя и никъде.
Жената се замисли за Джеймс Морис. Той беше някой и навсякъде, обгърнат от света, който ненавиждаше. Тя го беше задействала, макар че смяташе, че той не съзнаваше каква е крайната цел, както рикоширал куршум не знаеше каква е истинската му мишена. Той действаше, без да разбира последствията от тези действия. Така оставаше невинен, безценен и самотен. Искаше да го защити.
Една горяща цепеница изпука в камината зад нея. Кайл стана от креслото си, постави още дърва върху скарата и разбута въглените, докато не се разгоряха. Над камината се намираше ренесансова картина, която беше купила от някакъв търговец във Флоренция преди около година, след като беше продала своя дял от една италианска фирма. Не беше голяма работа, взе я от училището на второкласен художник от Падуа, но на нея и харесваше. На нея беше изобразено мъчението на свети Севастиан. Мъжът беше завързан за едно дърво и пронизан от стрели. В очите на мъченика се забелязваше безпомощно падение, погледът му беше някак си озадачен, някак си смирен. След като купи картината, Рамона се заинтересува от живота на Севастиан. Неговите римски приятели бяха заклани по ужасен начин един по един: Зоя била обесена за краката над огнище, докато не се задушила от пушека, Транквилин бил бит с камъни до смърт, Кастул бил измъчван и погребан жив, Тибурт бил обезглавен. Севастиан отказал да бяга. Цял колчан със стрели пронизал всеки крайник, но дори тогава не умрял. Той се изправил срещу императора и заговорил в агонията си, присмял се на Диоклециан, че по такъв страхлив начин е убил християните, докато най-накрая не бил убит и накаран да замълчи.