Кайл се върна в креслото си. Слънцето беше пробило през ниското следобедно небе и осветяваше целия град. Голите скали на Кендъл Пийк, които се въздигаха от високата долина, бяха окъпани в бяла светлина, докато долчинките и пукнатините попадаха под дълбоките сенки на сребърночерен мрак. Съвсем скоро щеше да завали отново над Коул Пас и Мола Пас и вероятно щяха да затворят двулентовия път в Силвъртън за пореден път. Кайл се почувства като егоист. Човек можеше да живее и умре тук с достойнството на диво животно. Тя беше оставила Джеймс Морис да и върши мръсната работа; не, в интерес на истината го беше накарала да го стори.
Рамона се беше отказала от всякакви полумерки. През последните няколко години беше стигнала до извода, че Америка няма да промени курса. Силите на потисничеството така бяха стегнали държавата в хватката си, че самите те бяха държавата. Народът беше субект на тази тиранична сила, която не можеше да бъде реформирана или укротена или променена. Трябваше да бъде унищожена.
Облаците започнаха да се смрачават над планинската верига Сан Хуан. Слънчевата светлина беше изчезнала също толкова бързо, колкото се беше и появила. Кайл вдигна списанието, което четеше. Беше „Спектрум“, изданието на Института за електрическо и електронно инженерство. Уводната статия, която четеше, беше озаглавена: „Бихте ли застрелял дрона на съседа си?“. В това се превръщаше светът. Дори смахнатите бяха започнали да се превръщат във фашисти. Жената остави списанието настрани и затвори очи.
Имаше момент, в който си беше позволила да се надява. Това беше преди няколко месеца, когато Белият дом за първи път спомена името на Греъм Уебър като избор на президента за нов директор на скандалното Централно разузнавателно управление. Уебър имаше репутацията на скептик, той беше човек, свързан с разузнавателния левиатан, но също така беше критичен към него. Беше отказал да се подчини на изискването от писмото на националната сигурност, което беше предадено на компанията му от ФБР; Кайл знаеше добре историята. Мъжът заяви тогава, че заповедта е противоконституционна и не се беше съгласил с нея. Джеймс Морис познаваше новия директор; той беше негов гид на хакерската конференция преди година, и Морис искаше да му се хареса, както и на всеки друг. Кайл видя във всичко това пролука - пукнатина в бронята, в която можеше да постави експлозивната прах на промяната. Тя беше безжалостна, що се отнасяше до това; ако Джеймс Морис или някой друг смяташе, че има приятел в сърцето на звяра, жестоко се лъжеше.
Рамона размишляваше целия следобед, докато слънцето не се скри и на небето на запад не остана само розов оттенък точно над планината Анвил. Жената се запита дали е имала последен шанс, който е пропуснала, начин да погуби структурата, без да има много косвени жертви. Дали имаше начин да се свърже с Греъм Уебър, директора на ЦРУ и да му каже, че има избор? Съобщението, което трябваше да чуе, беше, че той все още можеше да е човекът, който казва „не“, че може да се присъедини към подривната дейност и демонтажа на една несправедлива система. Уебър току-що беше преминал портите на замъка, не беше задължително да заеме страната на защитниците. Той можеше да е освободител.
Как трябваше да съобщи на Уебър, че все още има възможност да избегне холокоста на наблюдението, заблудите и лъжите? Ако директорът на Агенцията за национална сигурност беше предупреден, че трябва да закрие програмите, които Едуард Сноудън по-късно беше разкрил пред пресата - да ги прекрати на своя глава и да си спести хаотичните последствия от разкритието им, - щеше ли да се възползва от тази възможност? Ако на хората им се дадеше избор да сторят правилното нещо, щяха ли да го приемат? Кайл не знаеше. Греъм Уебър се беше насочил към катастрофален завършек, дори и да не го осъзнаваше. Един човек вече беше умрял, за да защити тайната на самоличността на Джеймс Морис, но щеше да има още. Щеше ли Уебър да избере аварийния изход на историята?
Рамона се замисли какво иска да каже на директора на ЦРУ, ако можеше да комуникира анонимно с него. Отиде до лавицата с книги от другата страна на камината и взе един том с британска философия, която понякога четеше, за да събере мислите си. Прелисти покрай Джон Лок и Дейвид Хюм, докато не намери есето „За свободата“ от Джон Стюарт Мил. В помещението беше тъмно освен отблясъците, които хвърляше огънят.