Когато младежът видя, че писмото вътре е адресирано до Греъм Уебър, веднага се обади на баща си във Вашингтон. Същия следобед пристигна представител на правителството и прибра пратката, неотворена, и я отнесе в централата на ЦРУ в Лангли, където беше доставена, все още неотворена, на директора на агенцията.
Греъм Уебър прочете странния текст два пъти. Първата му мисъл беше, че това е някаква измама, вероятно схема, изготвена от някой от съучениците на сина му или по-вероятно някой ексцентричен учител, който изпълняваше някаква своя революционна фантазия. Но на второ четене доказателството за добрите намерения нямаше как да се опровергае. Уебър се консултира със собствените си файлове и видя, че „номерът“, който беше цитиран, NH-43907, беше коректен. Това писмо беше изпратено от подразделението на ФБР в Ню Хейвън до един от филиалите на собствената му комуникационна компания в Кънектикът. Доколкото на Уебър му беше известно, тази информация никога не беше ставала публично достояние.
Ами ако писмото беше истинско? Ами ако някой наистина предупреждаваше Уебър, че трябва да следва надеждите и мечтите си за реформа в управлението на разузнавателните дейности - или да се изправи пред последствията? Греъм искаше да отхвърли по-голямата част от писмото, но знаеше, че един от аргументите му беше самата истина. Свободата не е нещо делимо. Не е половинчато състояние. Или съществува, или не. Знаеше, че и друго твърдение също беше истина: ЦРУ си беше приписало правото да нарушава законите на всички останали страни. В основата си всичко това беше описание на работното му място.
Уебър остави писмото. Обади се на личния номер на Рут Савин, главната съветничка на ЦРУ, и я помоли веднага да дойде в офиса му. Каза и, че е получил писмо, което тя трябва да прочете колкото се може по-скоро. Тя пристигна в офиса на директора след десетина минути.
- Това са пълни глупости - констатира Савин, когато прочете написаното. - Не се тревожете.
Жената държеше листа хартия със сини еластични ръкавици, които беше донесла със себе си, за да не оставя отпечатъци. Предпазливо постави писмото в прозрачен плик, който беше маркирала в горната част с датата и часа, след което постави инициали и го остави настрана. Цялата се беше зачервила от спешното обаждане и бързото пътуване до офиса на директора. Цветът на бузите и допълваше лъщящата и черна коса и ръжди- вочервеното и сако от туид, което носеше над черната си рокля.
– Това ли е всичко? - учуди се Уебър. - Никакви други коментари?
– Става въпрос за добре написани глупости. Хареса ми цитата от „Интернационалът“ накрая. Добре се е получило.
– Това означава ли, че авторът е руснак? Или някой комунист?
– Може би. Или вероятно авторът иска да си мислим точно това. Няма как да знаем, господин директор. Как писмото стигна до вас, между другото?
Уебър въздъхна и поклати глава. Не му харесваше фактът, че този пробив беше дошъл през семейството му. Чувстваше, че децата му са застрашени.
– Писмото беше изпратено на големия ми син от куриер на UPS в пощенската му кутия. Службата за сигурност вече провери пратката. Казаха, че адресът на изпращача в Бостън е фалшив. Преглеждат видеозаписите от мястото, от което е било изпратено, но не смятат, че ще попаднат на нещо полезно.
Савин погледна към листа хартия в прозрачния плик.
– Цитираният номер на писмото на национална сигурност коректен ли е?
– Аха - отвърна Уебър. - Напълно коректен. Проверих го. Как са стигнали до него? Би трябвало да е тайна.
– Нищо не е тайна, господин директор. Може да е изтекъл от някой ваш служител от старата ви компания. Може да е бил получен от някоя от частните групи, които душат около тези писма на национална сигурност от години. Може дори да е изтекъл от някой недоволен служител на ФБР. Няма как да знаем. Но самият факт, че някой разполага с референтния номер, не доказва нищо според мен. Просто перчене. Хакерско надуване. Не бих го приела много насериозно.
– Не би ли? На мен ми изглежда доста истинско. Някой ме предупреждава, че системите ни ще бъдат атакувани, точно както Сноудън беше предупредил АНС. Казват ми да направя промени в агенцията, за да избегна щетите. Не трябва ли да приема това на сериозно?