Греъм беше поласкан. Но в крайна сметка беше бизнесмен, а не политик. Винаги започваше да се тревожи, когато хората се държаха прекалено приятелски. Това означаваше, че ще искат нещо неприятно от него.
*
* *
Морис чакаше Уебър пред Зелената стая. Стоеше настрани от тълпата, която се беше скупчила, за да поздрави милионера или за да му даде визитки, или просто да му се подмаже. Едва когато Греъм остана сам, младият мъж се приближи до него.
– Това беше една адски добра реч - каза Морис.
– Хората от вашата агенция няма да я харесат. Ще се почувстват заплашени.
Младият мъж се усмихна - на лицето му се изписа изражение на някой, който току-що беше научил нова тайна.
– Те губят - отвърна той. - Елате да ви покажа какво могат хакерите.
Разхождаха се из залите още няколко часа, запознаваха се с най-различни хора, пиеха бира и разговаряха за технологии. С напредването на вечерта бяха стигнали до най- вътрешните зони на конференцията. Най-накрая се озоваха пред един огромен коридор, в дъното по който се носеха виковете на стотици хора, които крещяха: „Не се прецаквай!"
Уебър беше любопитен какво се случва, извървя разстоянието до вратата и влезе в помещението. То беше претъпкано с видимо пияни младежи, които крещяха на състезателите на сцената, а те се опитваха да отговорят на шантави въпроси относно компютърното хакване и технологиите. Някои от играчите бяха свалили тениските си, мъже и няколко жени, и бяха останали голи. Сред публиката се подхвърляше голяма гумена топка, пиеше се бира в промишлени количества, а на сцената някаква жена по черен сутиен и жартиери съблазняваше състезателите.
– За какво е всичко това? - попита Уебър ококорен, до- като наблюдаваше врявата.
-Хакерско предизвикателство - обясни Морис. - Включва безплатна бира и жена на име Госпожица Котенце. Целта е да унижиш или да бъдеш унижен.
– Това е хакерският етос, чатнах - отвърна Греъм. - Унижи или ще бъдеш унижен.
– Да, сър - съгласи се Морис. - Печеля тази игра от три години. Вече не ми позволяват да участвам.
*
* *
Прекараха още един час в обиколки, докато Уебър реши, че е видял достатъчно. Върнаха се в „Сизърс Палас“, където милионерът взе вечеря за себе си и Морис в „Нобу“. Младият мъж говореше бързо, развълнуван от нещата, които видяха. Уебър едва смогваше да обработва всичко, което чуваше.
– Остават ли ви да си вършите работата в агенцията? - попита Уебър, докато плащаше сметката. Беше се успокоил след изнасянето на речта пред тези хора от хакерския свят.
– Не точно. Страхуват се от мен. Онова, което правя, е подривно по дефиниция. Няма граници. Има допирни точки с много дирекции. Това не им харесва.
– Не е ли точно заради това ЦРУ? - учуди се Уебър. - Неговата работа е да е в областите, които са недостъпни за останалите хора. Ако можеш да минеш през предната врата, просто изпращаш Държавния департамент9.
– Да, сър. Но тези хора се страхуват от бъдещето. Те не знаят как да живеят в един отворен свят. За повечето от тях часовникът е заседнал на 1989 година. За други все още е 1945. Най-голямото събитие през годината е вечерята на Управлението на стратегическите служби10. Имам предвид, че това е жалко. Действат така, все едно говорим за социален клуб.
Уебър слушаше внимателно какво му говореше младият мъж. Онова, което казваше, го разтревожи. Въпреки личните му битки с правителството през последните няколко години, желаеше една силна разузнавателна агенция.
– Как могат да се оправят нещата? - попита той.
– Честно ли? Хората трябва да започнат с онова, което казахте днес, а именно да се опитат да мислят как трябва да изглежда една модерна американска разузнавателна агенция. Може би не сте забелязали, но ЦРУ действа като посредствена версия на МИ6. Държим се неамерикански.