Вербуващият на агенцията показа на Джуно брошура, според която щеше да изкарва 136 000 долара на година като ком- пютърджия, който просто трябваше да използва компютърните си умения. Сумата беше близка до тази, която „Блекуотър“57 му плащаше, но рискът беше много по-малък, така че каза „да“. Изпратиха го у дома на обучение - не във Вашингтон, а до съоръжение близо до Денвър, което обучаваше междуведомствени офицери под неофициално прикритие. След шест месеца се срещна с Джеймс Морис, който му уреди да го прехвърлят в онова, което наричаше „специална единица за достъп“, която беше - и не беше - част от Центъра за информационни операции. От този момент Джуно се беше претопил в мрачната армия на Морис.
Мъжът се беше облякъл подобаващо за нощния живот на Берлин. Обу си най-очуканите черни кожени ботуши и сложи колан със сребърна тока, на която бяха изобразени черепът и костите, които беше купил този следобед от „Хакешер Маркт“ в Мите, където осъществи предварително проучване. Токата на колана блестеше заплашително, но беше скрита от черната тениска, която се спускаше свободно над нея. Затова за пръв път от доста време Джуно я затъкна в дънките си. Изглеждаше напълно правдоподобно за лошо момче хакер, защото беше точно такъв. Той обичаше да прониква в компютри, да създава неприятности и да прави груб секс с мъже или жени, като не му пукаше с кой от двата пола, стига да беше „отгоре“.
Последното, което взе със себе си, беше книга с меки корици - трилогията „Illuminates!“58, фантастична поредица, публикувана преди четиридесет години, а по-късно превърнала се в култ за германските хакери.
Джуно напусна хотела в единадесет вечерта, когато нощната сцена на Берлин почваше да се нарежда. Хвана си трамвай от Нолендорфплац, с който мина покрай няколко спирки, прехвърли се на метрото и мина още няколко спирки на север, след което отново се качи на трамвай, който го отведе обратно в Хакешер. Джуно слезе от него на улицата. Навън беше приятна късна есенна вечер, районът беше пълен с берлинчани и чужденци, които, като ги гледаше как пълнеха баровете, явно искаха да се натряскат здравата.
Джуно изпи една бира близо до пазара и след това се насочи на изток към улица „Моргенталер“. Когато стигна номер 19, мина през една арка и се озова на двор, който водеше до технобар - любимото местенце на германците, които се смятаха за хакерския елит.
Хора в обеци и кожа стояха вън пред входа и пушеха трева. Вътре диджеят беше надул постоянно повтарящ се ритъм, не на пълна мощност, защото все още беше едва единадесет, но загряваше за по-късно. Джуно влезе в клуба и се насочи към бара - слабо осветено място с метални столове, светещи панели под перилата и тънки като дантела абажури в стил наподобяващ ар деко от деветнадесети век, които придаваха на бара вид на нещо средно между Бохемия и Белгравия.
Джуно седна на една малка дървена маса и си поръча текила, а след нея още една. В неговата работа, беше установил той, пияното състояние бе един вид прикритие.
Малко преди полунощ мъж в края на двадесетте си години, горе-долу на възрастта на Едуард, влезе в заведението. Беше висок и слаб, с дълга черна коса, която падаше по раменете му. Носеше черно яке, което, макар да беше по мярка на човека, му изглеждаше някак си отпуснато. Новодошлият беше красив и привлече вниманието на тълпата около бара - както на жените, така и на мъжете. В ръката си държеше книгата „Окото в пирамидата“, първия том от трилогията „Illuminatus!“.
Джуно плъзна своята книга напред по дървената маса като някаква визитна картичка.
– Дискордианец59 ли си, приятелю? - попита Джуно и посочи към книгата, която дългокосият посетител носеше със себе си.
Онзи кимна.
– Аз съм самият Хагбард Селин.
Странната размяна на фрази беше разпознавателен код. За всеки наоколо тези думи биха звучали като пълни глупости, но за всеки, който беше част от Illuminatus култа, биха били непогрешими.
Джуно и шефът му, Джеймс Морис, си бяха написали домашното - в трите романа ставаше дума, освен безбройните сюжети и подсюжети, за приключенията на дискордианците и техния герой Хагбард - той управляваше златна подводница и беше аватар на истинските илюминати, които вярваха в абсолютната свобода. Поредицата се беше превърнала в култова благодарение на германския хакер Карл Кох, който през 80-те години на миналия век беше хванат да продава тайни, получени от компютрите на американските военни, и който умря в предполагаемо самоубийство.