Младият мъж се опули насреща му. Ръцете му трепереха. Беше попаднал в нещо, което не разбираше, и то беше на път жив да го изяде.
– Кой си ти, господин Аксел? - попита германецът. - Как ме намери? От мафията ли си?
– Не питай, Хагбард. Нека просто кажем, че призраците ме изпратиха.
От бледото изражение на лицето на германеца наистина изглеждаше така, като че ли се намира в присъствието на истински призраци, върнали се към живот.
– Искам да се срещна с Малчик утре - каза Едуард Джу- но. - Доведи го в „Си-Бейз“ в шест вечерта. Кажи му, че ще се срещне с приятел на приятел. Можеш ли да направиш това за мен? Да го доведеш в „Си-Бейз“?
– Откъде знаеш за „Си-Бейз“?
Джуно размаха пръст.
– Забравяш, Хагбард, че имам връзки. Затова е много опасно да ме ядосваш. Ще те чакам в шест вечерта с Малчик. Няма да имаш втори шанс. А сега да те няма, освен ако не си решил, че искаш да ми духаш в тоалетната.
Германецът се изправи, беше бял като платно, и се насочи към вратата. Когато излезе на улицата, хукна да бяга и не спря, докато не стигна до Александерплац, на около километър от кафенето.
*
* *
„Си-Бейз“ беше базата на берлинската хакерска култура. Беше разположена на „Рунгещрасе“ в Мите, в един стар склад, чиято задна част гледаше към река Шпрее. Точно срещу нея беше старата телевизионна кула на Източна Германия, известна като Фернзеетурм, на върха на която имаше кръгла сребърна сфера, която караше цялата структура да изглежда като приземила се от Космоса. Когато стената падна и наперените хакери на Берлин си търсеха място, на което да се събират, конфискуваха склада и се преструваха, че възстановяват космически кораб, кацнал на мястото преди 3,5 милиона години. Подобна невинна трекърска62 фантазия беше високо ценена от хакерите през деветдесетте години на миналия век, преди да открият тъмната страна. „Си-Бейз“ беше останала оттогава под формата на хакерски клуб.
Джуно се разположи следобеда в един бар на „Рунгещрасе“ и зачака плячката му да пристигне. Улицата беше без изход, така че можеше лесно да наблюдава трафика през прозореца. Поръча си бира, но само я ближеше.
Германците вървяха по улицата навън, но нищо интересно не се случи преди шест вечерта, когато един висок мъж на мотор караше бавно навън; на седалката зад него се намираше слабоват тип, който Джуно разпозна като Хагбард. Мотористът паркира голямото кавазаки и махна каската си. Косата му беше вързана на конска опашка, беше облечен в мотористки кожени дрехи от глава до пети. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Влезе в двор, на който пишеше „№20“ и мина през една врата отзад. Хагбард го следваше по петите.
Джуно изчака десет минути, искаше да ги поизнерви, и след това се насочи към входа. Изглеждаше страшен както винаги с бръснатата си глава и тяло като рязана пушка. Почука на вратата. Някой я отвори и отвътре се видя знак, на който пишеше „Забранено за извънземни“.
– Чакат ме - заяви Едуард.
Портиерът измърмори нещо и го поведе през фалшив въздушен шлюз, от който светеха цветни светлини, върху него имаше метални лостове и бутони. В другия край на коридора стояха високият мъж в кожените дрехи и Хагбард.
– Сладурско - каза Джуно и посочи към светлинното шоу на фалшивия вход към космическия кораб.
– Майната ти - отвърна високият. В интерес на истината беше засрамен от тази детинщина.
– Ти трябва да си господин Малчик - предположи Едуард. Големият мъж кимна.
Джуно изпъна ръка, но тя не беше поета.
– Аз съм Аксел - представи се той. - Можем ли да поговорим някъде?
– Има бар, но някои от хората там не ги познавам. Отиваме долу.
Големият мъж се обърна към Хагбард.
– Върви да провериш. Ако има някой в библиотеката, изритай го оттам.
Хагбард се изпари.
– Последвай ме - нареди Малчик и поведе Джуно покрай една стара игра на „Атари“ и купища излязъл от употреба двадесетгодишен хардуер. Пред тях имаше монитор, на който пишеше „Машина за биометрично разпознаване“. Едуард поклати глава.
– Какъв е тоя боклук?
– Не работи - отвърна Малчик. - Ела.
Големият мъж се спусна по едно вито метално стълбище към мазето. В първата стая манекени бяха седнали върху стари изтърбушени седалки от самолет. Наблизо друг манекен с кожена шапка беше поставен върху стара шевна машина.
Отидоха в по-малка стая в дъното на мазето. На едната от стените имаше лавица с книги, натъпкана с два вида литература: фантастични романи и големи, дебели компютърни ръководства. Над рафта като декорация бяха заковани за стената няколко порцеланови писоара. В единия ъгъл на помещението имаше два разнебитени стола, останали без плънка.