– Добре. Имаме сделка. Утре ще ти кажа къде да преведеш парите. Когато първата една трета пристигне, да речем девет милиона, ще започнем да ти изпращаме уязвимости „нулев ден“. Складът ни е доста голям, повярвай ми. Момчетата от „Цербер“ са най-добрите в света.
– Една трета е осем-точка-три милиона, които ще те чакат веднага след като ми изпратиш адреса. И, Малчик, знаеш ли какво е първото правило на бизнеса ми?
Големият мъж килна глава на една страна.
– Какво? - Въпреки въпроса вече знаеше. Беше гледал „Боен клуб“ над десет пъти.
– Първото правило е, не казвай на никого за бизнеса ми.
– Обзалагам се, че това е и второто ти правило. Добре, схванах.
Джуно се върна по витото стълбище, мина през фалшивия въздушен шлюз и стигна до вратата. Малчик го следваше отзад. Всички, които бяха тук, се бяха пръснали. Светлините играчки продължаваха да светят във въображаемото антре.
– Да го направим - каза Едуард и удари свития юмрук на големия мъж със своя. - И помни какво ти казах: руската мафия е убила швейцареца.
Джуно излезе навън в сивотата на ранната вечер. Близо до стената водите на Шпрее се разплискваха в брега, а метрото пътуваше към спирка „Яновиц“. Иглата на телевизионната кула, някога представлявала бижуто на ГДР, пресвяткваше на изток като монумент на изгубена цивилизация.
15. Базел, Швейцария
Ед Джуно се опита да изглежда прилично по време на пътуването си до Швейцария. Махна обеците си, сложи плетена шапка на голямата си гола глава и смени ботушите си с капси с мокасини; носеше синьо спортно сако върху бяла риза. Костюмът обаче не можеше да промени грубата му челюст или свитите му очи, но все пак омекотяваше ефекта. Купи си билет първа класа за влака за Базел от блестящата стъклено-стоманена гара в Шьонеберг. Докато чакаше влака да пристигне, си взе бонбони „Ментос“ за смучене и брой на списание „Hello!“ на немски, за да може да разгледа картинките и да не изглежда като американец. Пътуването беше дълго, повече от седем часа, и той бързо заспа. Събудиха го по средата на пътя, когато някой го сръга в ребрата и каза: „Das Schnarchen!“, което осъзна, че е забележка към хъркането му. Измърмори „Да ти го начукам“ и отново заспа.
Влакът пристигна късния следобед на „Бадишер Банхоф“ от германската страна на града, на север от Рейн. Джуно мина през паспортен контрол и си хвана такси до „Базел Хилтън“, южно от реката. Поиска стаята му да е с изглед към „Ноенщра- се“. Служителят на рецепцията му каза, че повечето гости на хотела предпочитат да са от другата страна, противоположна на пътя, но Едуард каза, че няма нищо против звука от трафика.
Американецът отнесе багажа си горе в стаята и дръпна завесите. В другата страна на улицата, точно срещу прозореца му, се намираше тясната, конусовидна форма на кулата на Банката за международни разплащания, огромна двадесететажна сграда, приличаща на гигантски кошер. Джуно разопакова куфара си и остави оскъдните си дрехи в гардероба, след което изключи осветлението.
От дъното на куфара извади далекоглед „Цайс“, който беше увил в бъбъл фолио. Инсталира го на малък триножник и го постави върху бюрото до прозореца. Лещите на далекогледа бяха толкова силни, че можеше да види колко е часът на стенните часовници в офисите отсреща, както и израженията на лицата на банкерите, които все още си бяха по работните места.
Джуно отвори компютърната си чанта и извади от нея ме- мото от Джеймс Морис, което беше принтирал, преди да тръгне на път. Разполагаше със снимка, служебен телефон, имейл адрес и лични телефонни номера на мъж на име Ърнст Люин, който работеше в кулата от другата страна на пътя. Офисът му беше на осемнадесетия етаж, в стая с изглед към „Ноенщрасе“.
Едуард настрои още по-фино далекогледа. Погледна снимката, а след това разгледа внимателно човека отсреща, за да се увери, че са един и същ. Неговата цел, Ърнст Люин, беше висок, слаб мъж, започнал да оплешивява, с голям нос и черни очила. Люин беше комуникационен директор и системен администратор на Банката за международни разплащания. Той разполагаше с пълен достъп до всички банкови системи.
От компютърната чанта Джуно извади малко устройство, което включваше насочващ лазерен предавател, рисийвър, който да улавя обратния сигнал, интерферометър73, който можеше да преобразува тези сигнали в звук, и чифт слушалки. Това устройство имаше лазерен микрофон, който можеше да чува през далечните прозорци, като разчиташе вибрациите, причинени от натиска от звуковите вълни върху стъклото. Едуард насочи техниката на прозореца на Ърнст Люин, докато не чу в слушалките си гласа на мъж, който се обаждаше на съпругата си, за да и каже, че ще се прибере рано за вечеря.