Алдо
Под измисленото съобщение на Хюбнер имаше активен линк на място, наречено хотел „Франсоа“ в Сен Бартелми. Всеки, който кликнеше върху него, щеше да види снимка на къщичка и синя вода, с меню в горната част с изброени опции: „Стаи и апартаменти“, „Бар и ресторант“, „Спа“, „Цени“, „Услуги“ и „Контакти“. Щеше да е грубо от страна на Люин да не провери линка, след като приятелят му Хюбнер молеше за отговор.
Страницата на курорта в Сен Бартелми беше примамката. Кодиран в уеб страницата, така че да бъде активиран в компютъра на Люин веднага след като кликнеше на линка, беше зловреден софтуер, който беше уязвимост тип „нулев ден“ на операционната система „Уиндоус“, която се използваше на служебните компютри в банката.
*
* *
Джеймс Морис беше разкрил този експлойт „нулев ден“ на Джуно за тази операция. Той се възползваше от пропуск в операционната система на БМР, който щеше да позволи инсталирането на зловреден софтуер, който да направи огледално отражение на данните на Люин. След като малуерът се инсталираше сам, Морис можеше да следи всяко действие, направено на компютъра на жертвата им, и да прихване руут ака- унт паролите, които контролираха цялата система. Чрез този руут достъп Морис можеше да създаде задни вратички и да се разхожда из мрежата, докато открие потребителските имена и паролите на другите руут администратори. С няколко прости действия можеше да променя базите с данни, да краде и да поврежда информационни файлове, да създава фалшиви акаунти и сървърни файлове и да скрива себе си, като изтрива всяко доказателство за проникването си.
Джуно изпрати фалшивия мейл до Ърнст Люин. Няколко минути по-късно, за да прикрие следите си, изпрати съобщение и на Хюбнер от измамния адрес на Люин. Темата гласеше: „Коледните празници“. Под нея беше написано: Карибите са прекалено скъпи. Хайде да обсъдим алтернативите следващата седмица на „Реквием за войната “, Ърнст. Ако някой от двамата повдигнеше въпроса за тези електронни съобщения, всеки от тях щеше да си помисли, че другият не е разбрал нещо.
Едуард зачака. Четиридесет минути по-късно получи есе- мес на телефона си от номер, който Джеймс Морис използваше понякога. Съобщението гласеше: „Вътре сме.“ На компютърен терминал на друг континент Морис беше регистрирал бийкън, който потвърждаваше, че Ърнст Люин е отворил линка и е инсталирал зловредния софтуер, без да съзнава това. Сега Мо- рис имаше възможност да вкарва друг малуер през някоя задна вратичка, която експлойтът беше отворил, и да създаде безброй нови задни вратички, за да е сигурен, че ще остане в руут акаунта на Люин, дори първоначалното проникване да бъдеше засечено по-късно. Вече можеше да сваля акаунти, да краква пароли и да броди из тайните дейности на банката на воля.
Защо хакваха Банката за международни разплащания, клиринговата къща75 на централните банки? Джуно си зададе този въпрос, макар да не смееше да го изложи пред шефа си. Но дори да го стореше, щеше да получи прост, вероятно мистериозен отговор: защото е символ на всичко, което отиде по дяволите от 1945 г. насам.
16. Вашингтон
На следващата сутрин Греъм Уебър посети неочаквано Центъра за информационни операции. Той подозираше, че Джеймс Морис вече е напуснал града, но искаше да види мястото и да се запознае със заместничката на Морис, Ари- ел Вайс, за която Сандра Бок беше казала, че е талант, който си струва да бъде развиван. ЦИО беше разположен на няколко километра от централата, в една от онези безлични модерни сгради, които изпълваха Северна Вирджиния. Не се виждаше от магистралата, нито се забелязваше някакво доказателство за присъствието и от нея. Високи храсти маскираха дебелата електрическа ограда, а извита алея прикриваше охранителния пост на входа на сградата.
Уебър не беше уведомил никой, че ще идва на посещение, така че охранителят се изненада, когато видя ескалейда на директора и следващата го кола. Джак Фонг говори с шефа на охраната, след което автомобилите преминаха през металната бариера и се озоваха в комплекса. Няколко висши служители от подразделението се бяха събрали във фоайето, когато Греъм влезе в сградата. Те бяха изскочили от офисите си, когато охраната ги уведоми, че директорът е тук.
Групата беше странна, прецени Уебър, когато видя събралите се хора. Повечето приличаха на току-що завършили колеж, носеха тениски и дънки, маратонки или сандали. Най-добрите и умните в интернет времената не бяха от най-добре поддържаните. Изглеждаха някак си нездрави: прекалено дебели или прекалено слаби, с подпухнали или бледи лица. Никой от тях не приличаше на човек, който е спортувал през изминалия месец.