– Джеймс Морис наоколо ли е? - попита първия човек, който се приближи до него и се идентифицира като заместник-шефа на администрацията на ЦИО.
Администраторът беше млад мъж с малки очи, в началото на тридесетте си години, единият край на ризата му беше изваден. Човекът каза, че не знае дали господин Морис е вън или вътре. Обясни, че поради мерки за сигурност шефът им никога не обявява дали е тук или не.
– Това е нелепо - отвърна Уебър. - Обадете се в офиса му.
Личната секретарка на Морис съобщи, че той е извън града, на удължено операционно пътешествие, което е одобрено от заместник-директора на „Наука и технологии“, на когото докладвал.
– Искам да се видя с доктор Вайс в такъв случай - каза Уебър. - Тя е тук, нали?
– Разбира се - отговори администраторът и започна да затъква ризата си, докато водеше директора към офиса на за- местничката на Морис. На една от стените имаше плакати на „Кис“ и на „Мегадет“, а на друга банер, който рекламираше „Междузвездни войни: Епизод VII“. Коридорът водеше до операционна зала с десетки клетки, на всяка от които имаше по няколко компютърни екрана.
– Зелена значка? - попита изненадан дребен човек с дълга брада, който едва не се блъсна в Греъм, когато зави зад ъгъла, насочен към работната зона. Мъжът беше предположил, че някой от временно наетите към агенцията служители е дошъл в сградата.
– Това е директорът - обясни администраторът. - Господин Уебър.
– Опа - отвърна гномът и се поклони, като че ли пред него стоеше кралска особа, след което се омете.
Греъм огледа мястото. Странна бърлога беше. Помещението беше без прозорци, за да се избегне всякакъв риск от дистанционен мониторинг. Хората бяха облечени неофициално: не се виждаше нито една вратовръзка или риза; много от присъстващите носеха тениски, предимно в хакерско черно. Отсрещната стена беше заета от герба на центъра, с неговия плешив орел над глобус от нули и единици, червената светкавица и целите му: Хитрост, Познание, Иновация, както и мистериозния му ключ над емблемата.
Това ли беше новото лице на агенцията? На Уебър му се искаше да бъде: без повече мартинита, по-добре да окуражаваше играта на бирпонг76 след работа, тъй като през двадесет и първи век не бяха важни ръководителите на службите за разузнаване, а техните системни администратори - шантави хлапета като тези, които имаха достъп до истински тайни. Тази съвкупност от чудаци може би беше единствената възможност да се справят с тях.
Уебър тръгна сред кабинките. Хората пишеха код, поне до- колкото той разбираше от тези неща, поредица от символи, които се редяха по екраните върху бюрата им. С наближаването на средата на залата забеляза отворената врата на помещение от стъкло. Това трябваше да е офисът на Ариел Вайс.
Слаба жена в черни дънки и бяла риза тръгна срещу Греъм. Носеше черни ботуши с високи пети, дългата и черна коса беше вързана на конска опашка. Тя беше единствената личност на това място, която притежаваше нормален вид.
Имаше нещо повече в лицето и от обикновена хубост, имаше пластове красота, качества, които при друга жена може би щяха да бъдат не на място, но тя някак си ги съвместяваше в привидно нормална опаковка. Уебър се зачуди дали тя наистина е заместник-ръководителката на хакерския отряд. Не изглеждаше достатъчно странна и повредена.
- Доктор Вайс? - попита Греъм и протегна ръка, когато доближи обграденото и със стъкло помещение.
– Наричайте ме Ариел - отвърна жената и посочи с жест групата около нея, разположена в техните кабинки. - Това е военната зала. Мога да ви разведа наоколо. Ако знаехме, че ще идвате, щяхме да подготвим нещо специално.
Уебър поклати глава. Не носеше вратовръзка, сакото му беше преметнато през рамо, а сините му очи искряха. Някои може и да го наричаха млад директор, но тук се чувстваше стар.
– Ще дойда някой друг път за демото - отвърна той. - Точно сега искам да разговарям с теб.
Жената направи жест да влязат в офиса и, но Уебър поклати глава.
– Хайде да отидем в централата. Там е по-тихо.
Вайс си взе чантата и бял кашмирен шал, който подчертаваше черната и коса. Качиха се в черния му джип; жената помаха на администратора, който изглеждаше обезпокоен, че Вайс напуска офиса за една непланирана и необяснима разходка.
*
* *
Когато Уебър стъпи на седмия етаж заедно със слабата си посетителка, охранителите, които кръжаха около асансьора, изведнъж се напрегнаха. Директорът поклати глава; все още не разбираше защо са необходими толкова много хора за сигурността в контролирана среда. Поведе Вайс през чакалнята, покрай няколкото му секретарки, към офиса си. Помещението изглеждаше прекалено голямо и официално за разговора, който искаше да проведат.