- Да отидем в трапезарията ми - предложи Уебър. - Доста по-хубаво е там и много по-уединено. - Поведе я през дневната, покрай величествения портрет на Хелмс, докато не се озоваха в слънчевото му скривалище в североизточния край на сградата. Нареди да им донесат кафе, след което да ги оставят насаме.
– Наистина трябва да разговаряте с господин Морис - възпротиви се Вайс, докато се разполагаше. - Той е човекът, който знае какво се случва в ЦИО. Аз просто се грижа кабелите да не се оплетат.
– Глупости - отвърна Греъм. - Знаеш всичко. Поне така чух аз. А и разговарям с Морис често. Сега имам нужда от някои отговори.
– Вижте, господин директор, аз съм заместничката на По- унзор, но има много неща, които той пази само в главата си. На много въпроси нямам отговори.
Уебър и наля кафе и и предложи шоколадова бисквитка.
– Разкажи ми за себе си - подкани я той. - Скоро ще стигнем и до операциите на ЦИО. Ти си жена хакерка, нали? Мислех си, че ги правят само в мъжката разновидност.
– Редки сме като лайна на клатещи се кончета играчки. Но съществуваме.
Уебър се разсмя на вулгарния израз.
– Това не го бях чувал. Как научи занаята, ако мога така да се изразя?
– Просто. Бях по-умна от момчетата. Отраснах в Про- видънс, където майка ми имаше хранителен магазин. Обичах да създавам неприятности. Така че... тези неприятности се превърнаха в хакване.
– Самият аз съм питсбъргско хлапе. Но също обичах да създавам неприятности. Както и децата ми, за съжаление.
Уебър лека-полека се отпускаше. Не говореше често за себе си.
– Провидънс е опасен град - продължи той. - Пълен с ма- фиоти, както хората винаги са казвали. Как така се появи технически гений оттам?
– Бях умно и трудно хлапе. Бях добра в математиката, което всички мислеха, че е странно за момиче, а също така и работех. Последната година изкарвах пари като сервитьорка в бар. Ко- гато влязох в Масачузетския технологичен институт, разбрах, че за да си популярно хлапе, ако не си богато такова, трябва да си шантаво хлапе. През 90-те години най-добрите майтапи в МТИ бяха компютърните хакове. Все още са, предполагам.
– Какво правеше, крадеше разни неща или какво?
– Някога чували ли сте за Джак Флори?
– Не. Кой е той?
– Джак Флори беше измислено име, което хлапетата от МТИ използваха за шегите си. Случи се през първата ми година, по време на хакерската обиколка за ориентиране, която наричаха „Оранжевото турне“, организирано от хора, които казваха, че името им е Джак Флори. Не ме пропуснаха и мен, макар че бях момиче. Промъквахме се в тунели в мазето и тайни проходи под купола. Изследвахме вътрешностите на сградата и други глупави неща като това. Същата година „Джак Флори“ открадна полицейската кола на института и я разглоби на покрива на една от сградите.
– Звучи ми като чудесна тренировка за кандидат за ЦРУ
Вайс постави лъчезарната си усмивка на лицето си.
– В интерес на истината сте прав! Беше също като по време на тренировки. През първата ми година превърнахме купола на МТИ в R2-D277. Няколко години по-късно сложиха логото на „Ред Сокс“ там, а след това и пиратския флаг. Идеята е, че е приятно да се противопоставяш на властите. Компютърното хакерство беше част от тази култура. Прониквахме в системи само за да покажем, че можем да го правим. Един добър хак ставаше известен като „Джак“. Това беше начинът да си готин, ако си от чудаците.
– Как се случи, че оттам дойде да работиш за... хм, хората?
– Наистина ли желаете да научите?
– Определено.
– Когато завършвах докторантурата си, реших да стана хакер „бяла шапка“, защото бях уплашена от онова, което „черните шапки“ можеха да сторят, включително и самата аз. Бях станала толкова добра в хакването, че бях започнала сама да се плаша от себе си.
– Какво имаш предвид?
– Първият път, в който руутнах голяма авиационна система, ме ужаси. Открих номера на кредитната си карта в системата. Открих всички полети, които бях осъществявала. Открих маршрутите и промените в графика и записите по ремонтите. Тогава осъзнах, че щом аз мога да направя това, то всеки умен чудак може да го стори. И съвсем скоро щяха да успеят да крак- нат мрежата за въздушен контрол и самолетите щяха да започнат да падат от небето. Все едно се поглеждах в огледалото и виждах лицето на дявола в него.
– Как стигна до агенцията?
– Те ме намериха. Добри са в това. Вербуват на места, на които знаят, че ходят хакери, като конференциите на Института за електрическо и електронно инженерство и хакерските сбирки. Анонимно спонсорират хакерските надпревари, след което наемат победителите. Намират чат румовете, в които се мотаем онлайн. Поунзор е истински гений в това. Трябва да попитате него. Той беше част от групата, която ме избра.