– Какво ще стане, ако изпадна в беда?
– Не изпадай. Но ако се случи, аз ще ти пазя гърба.
Сандовал мълча известно време, докато обмисляше тази задача за лоялност, поставена и от върховния и водач.
– Hay mas tiempo que vida. Това е нещо, което баща ми обичаше да казва.
– Какво означава? - попита Уебър.
– Животът е кратък. Сграбчи момента.
– Умен мъж. Послушай го. Довиждане.
Уебър затвори телефона. Савин го наблюдаваше несигурна, но това нямаше значение. Директорът вече разполагаше с втори таен съюзник - обичаща да цитира фрази на испански, полууспешна, средно разгневена, средна работа мексиканоаме- риканска служителка с чувство, че е постоянно дискриминира- на, и с име на проститутка. Чудесно.
*
* *
Китън Сандовал прекара по-голямата част от нощта в тревожни размисли как да изпълни задачата, която и постави директорът. Много често, когато човек получеше наградата, към която се стремеше, тя започваше да му се струва като бреме. Когато се събуди след няколко часа сън, утрото беше слънчево. Дръпна завесите, за да види ботаническите градини през прозорците на апартамента си. Сутрешното слънце се отразяваше в изкуственото езеро. Отсреща бяха беседките на японските чаени градини и подредената решетка от растения и алеи в този германски парк.
Сандовал си направи чаша кафе, изяде половин сладка киф- ла, а другата половина изхвърли, за да не я изкушава. В девет часа телефонира на най-влиятелния си приятел в Хамбург. Той се казваше Уолтър Крайзер, бивш шеф на непроизносимата германска агенция Bundesnachrichtendienst, или БНД, федералната разузнавателна служба.
Сандовал беше пряма. Тя попита Крайзер дали могат да се видят и да поговорят на същия ден. Той предложи обяд в ресторант „Ди Банк“, любимата му бирария в Нойщат, който се намираше зад огромната фасада на финансова къща от деветнадесети век. Китън каза „не“, по-добре да го обсъдели на спокойствие; попита го дали може да го посети в апартамента му в Уленхорст, от другата страна на езерото срещу консулството. Приятелят и предложи да дойде към единадесет за кафе.
Крайзер я чакаше в жилището си, аскетична модерна германска структура в квадрати и правоъгълници, цялата в бяло. Мъжът беше вдовец, но икономката му поддържаше дома му спретнат, а на масата имаше поставени цветя; жената донесе кафе върху сребърен поднос веднага след като Сандовал пристигна и след това изчезна.
Домакинът и беше добре изглеждащ мъж в началото на шейсетте си години, с бяла коса и очила с телени рамки, бяла риза и вратовръзка; всяка част от него беше спретната и не- натрапваща се. Той беше продукт на ранната германска разузнавателна школа от времето на Студената война, който беше обучен от британците и вярваше заедно със своите ментори, че разузнавачите трябва да бъдат колкото се може по-невидими.
– Каква приятна изненада - каза Крайзер и си наля кафе от сребърната кана. - Надявам се не те води нещо лошо да видиш един стар човек в тази слънчева утрин.
– Нуждая се от помощта ти - заяви Сандовал.
Мъжът взе ръката и в своята. Беше поласкан, но не беше идиот.
– Не ставай глупава. Американското правителство иска нещо. Разбирам.
Крайзер се беше заинтересувал от Китън още когато тя пристигна в Хамбург - не само защото беше млада и привлекателна, а защото той беше безусловно проамерикански настроен и виждаше, че новопристигналата се нуждаеше от ментор, който разбираше Германия. Започнаха да пият заедно кафе, а от време на време ходеха и на вечеря. Тя се обличаше официално, когато отиваше да се види с него, и го хващаше под ръка, кога- то се разхождаха. Той и отвръщаше по свой си начин - купуваше и подаръци, водеше я на любимите и места в стария град, учеше я на неща за Германия, които тя нямаше откъде другаде да научи. Обичаше да я нарича със собственото и име.
– Кажи ми как мога да ти помогна, скъпа моя Китън.
– Изгубихме някого, Уолтър - отвърна жената.
– Така чух и аз, скъпа. Щях да ти се обаждам, но ти ми спести това. Как мога да бъда от полза?
– Не знам. Там е проблемът. Не разбирам какво се обърка. Младият мъж, който беше убит, беше в моя офис няколко дни преди да умре. Искаше да ни помогне.
– Да. Чух и това. Мобилизира половината Хамбург и Шлезвиг-Холщайн в опит да го откриеш. Вие, американците, не пипате нежно.
– Не намерихме нищо освен мъртво тяло и куршум.
– БфВ и БНД твърдят, че е била руската мафия. Проследили са оръжието, така казват, и смятат, че са си свършили работата по чудесен начин. Нали?
– Вероятно. Честно казано, не знам. Затова исках да говоря с теб. Не разбирам откъде е дошъл този мъж. Беше уплашен, това беше очевидно. Тресеше се целият, докато разговаряше с мен, но не знам защо.