Погледна към часовника си. Той закъсняваше. Уолтър Крайзер и беше дал името на млад мъж, Щефан Грулиг, и обеща да го изпрати с ескорт. Германците никога не закъсняваха. Вероятно Грулиг се беше паникьосал и беше отказал да дойде.
Минаха още десет минути, след което последва почукване, вратата се отвори и на прага и се озова млад мъж с пилотско яке и мъхест пуловер с висока яка. Кестенявата му коса беше мръсна, сресана назад като на германския актьор Клаус Кински. Изглеждаше в края на двадесетте си години, с наднормено тегло, с торбички под очите, а от погледа му ставаше ясно, че се чуди какво търси в подобна лъскава сграда като „Паризер Плац“. Зад него стоеше по-слаб мъж, с къса коса и големи обеци, който явно беше човекът на Крайзер, изпратен тук като свръзка.
– Аз съм Валери Тенант - представи се Сандовал и протегна ръка към младия мъж с пуловера. - Вие трябва да сте господин Грулиг.
Германецът стоеше там като истукан и се чудеше дали да влезе, или да си тръгне. Китън тръгна към него, ръката и все още беше протегната.
– Благодаря ви, че дойдохте - каза тя и направи знак към масата, на която стоеше. - Моля, заповядайте.
Грулиг тръгна неохотно към предложеното му място. Свръзката му остана на прага на вратата. Грулиг говореше перфектно английски - резултат от живота му, прекаран в интернет, но спътникът му заговори на немски, като обясни, че ще почака долу.
Ich werde jetzt gehen, Stefan, Sie sprechen zu lassen. Ich werde im Erdgeschoss, wenn Sie etwas brauchen. Ich erwarte Sie in uber, was, eine Stunde?”
Грулиг се почувства неспокоен при мисълта, че придружителят му ще го остави сам с тази странна жена. Поклати глава при споменаването, че ще прекара цял час с нея.
Спътникът му вдигна рамене.
– Както и да е - каза той на английски и се махна.
Грулиг седна неохотно на мястото срещу Сандовал. Тя постави визитна картичка пред него. Той я погледна, но не я взе.
– Работя за фирма за компютърна сигурност на име „Сцила Секюрити Солюшънс“ - съобщи Китън. - Осъществяваме тестови прониквания, консултации по сигурността, къстъм79 софтуер пачове80. Един от германските ни клиенти има проблем и ни казаха, че вие сте най-добрият. Можем да ви платим много добре.
Грулиг изпръхтя при думите и, че ще му платят за неговото майсторство.
– Не ставайте глупава - каза той. - Ако исках да ми плащат за онова, което знам, щях да изкарам повече за седмица, откол- кото вашата компания за цяла година.
– Сигурно е така - отвърна Сандовал, - но печелим повече пари, отколкото си представяте. Може и да не сте чувал много за нас, но сме много успешни.
Мъжът изпръхтя отново. Явно тази жена не разбираше кой беше той и на какво беше способен.
– Ако исках да продавам експлойти „нулев ден“, знаете ли колко можех да изкарам? Милиони, може би и повече, ако е уязвимост за айфон. Продавам ли такива? Не. Защо не?
Той я огледа внимателно, с очи като черни умопобъркани мъниста.
– Защото не сера в църквата, ето защо, а интернет е тази църква.
– Уха. Добре, схванах. Но може ли да ви запозная с проблема на клиента ми? Можете да решите дали искате да помогнете, когато ме изслушате.
– Аз не искам да помагам - отвърна равнодушно мъжът. - Тук съм само защото приятелят ми Хенинг, който е долу, ме помоли като лична услуга. А аз му дължа доста неща. Но ви казвам още отсега: вашият проблем не е мой проблем.
Сандовал кимна в знак на съгласие и въпреки това започна да обяснява за какво става въпрос, все едно не беше чула и дума от изреченото до момента.
– Проблемът на клиента ми е, че съществува хакерски подземен свят в Русия, който наема хора като наемници.
Грулиг се изплези.
– Уф - отвърна той. - Всеки знае това.
– Да, но тези наемници са станали толкова добри, че клиентът ми смята, че са способни да проникнат във всяка една мрежа. Дори тези на правителствата.
Мъжът я погледна много внимателно. Лицето му беше меко, забеляза Китън, когато се доближи до него. Беше изплашен. Поне такъв беше погледът му. Нямаше арогантност в него, а страх.
– За кое правителство говорите?
Жената млъкна за момент, за да претегли отговора си. Той беше на път да стане и да си тръгне на бегом. Вероятно и оставаха само няколко минути с него. Нямаше причина да не му каже.
– Съединените щати.
Младият мъж захапа устната си и почука с кокалчетата на пръстите си по масата.
– Знаех си.
Посочи към нейния бележник, на който пишеше „Сцила“.
– Работите за една от агенциите.